Джина забеляза, че Клеър стои на няколко крачки, и привлече вниманието на Моника, като я потупа по рамото.
— Две откачалки вместо една — каза тя. — Днес сигурно имат специална промоция.
— Клеър — Моника се усмихна широко. — О, разбира се, защо не? Ядосана си, че се заяждам с приятелката ти лесбийка?
— Решавай — каза Клеър. Гласът й прозвуча овладян и хладен. Може би й бе по-лесно да се разправя на обществено място, където се чувстваше по-спокойна. А може би всъщност вече започваше да свиква да се опълчва на Моника. — Лесбийки ли сме, или тя е спала с брат си? Защото в глупостите, които говориш, няма логика.
Моника примигна. Логиката не бе силната й черта. Клеър почти виждаше как на челото й е изписано: не ме обърквай с факти.
— Ти присмиваш ли ми се?
— Да — отговори Клеър. — Малко.
Моника се усмихна. Голяма, истинска усмивка.
— Какво ще кажете? — възкликна тя. — Клеър си е намерила другарче. Сигурно те успокоява фактът, че имаш свиреп защитник, който бди над теб. — Тя хвърли поглед към Ева. — Но няма да е задълго. Моето семейство има голямо влияние в този град. Вашето време, откачалки, скоро ще изтече. А и сте жалки.
Тя отметна коса през рамо, взе си латето и се отдалечи. Момчетата я огледаха, като мина край тях, а Джина и Дженифър я следваха като ескорт.
— Ха! — каза Ева, като забърсваше кафе машината по-енергично, отколкото бе нужно. — Тя обикновено не се предава толкова лесно.
— Може би има достойнство.
Ева изсумтя:
— Да бе. Това момиче няма никакво достойнство.
— Странно ли е, че получаваме персонално обслужване с полицейска лимузина? — попита Ева. Двете с Клеър стояха на тротоара пред Университетския център, а Студентският град бе обезлюдял — беше седем часът и се спускаше здрач. По небето се виждаха няколко звезди. Слънцето току-що бе залязло, но на запад хоризонтът още бе облян в оранжево-жълта светлина. — Искам да кажа, не е като да нямам кола. Мога да шофирам.
— Не смятам, че това ще продължи дълго — предположи Клеър. — Искам да кажа, това е изключение. Докато хванат този, който е убил момичето.
Ева въздъхна и не отговори. Една синя кола зави и мина по алеята, като спря пред тях. Джоу Хес шофираше, а Травис Лоу излезе и отвори задната врата с ироничен клоунски поклон. Всъщност бе забавно. Клеър влезе в колата и мина навътре, а Ева се качи след нея.
— Здравейте, момичета — рече Хес и се обърна да ги види. Имаше тъмни кръгове под очите и вид, сякаш въобще не бе спал. — Благодаря за кафето.
Клеър и Ева се спогледаха.
— Извинявай — каза Ева. — Аз винаги мириша на кафе, това е парфюмът на всеки барист. Всъщност не ви донесох кафе. Но ако искате, мога да се върна…
— В никакъв случай! — отсече Лоу и се настани на мястото до шофьора. — Вече е тъмно. Хайде да ви закараме вкъщи, а Джоу и аз ще си вземем кафе по-късно.
— Благодаря за возенето — каза Клеър.
Никой от полицаите не отговори. Детектив Хес продължи по алеята, излезе на главната улица в университетския град и след две пресечки го напусна и подкара в тъмната нощ през Морганвил. Повечето магазини вече бяха затворили. Когато минаха край „Комън Граундс“, и Клеър, и Ева погледнаха нататък. Кафенето бе пълно, разбира се — оазис от светлина на тъмната пуста улица. И помен нямаше от Оливър. Нито от бащата на Шейн, което накара Клеър да почувства силно угризение. Трябва да кажа на Шейн. Скоро. Не виждаше как би помогнало, ако го сподели с Ева, освен че ще я разтревожи още повече. А от замисления начин, по който Ева се взираше в мрака, бе очевидно, че е много разтревожена.
Бяха само на една пряка от къщата, когато лъскава черна кола с перки като акула с изненадваща скорост спря пред тях и им препречи пътя. Хес натисна рязко спирачките и звукът от свирещи гуми заприлича на воя на дух, който вещае смърт. Той не удари другата кола… но за малко. Клеър се блъсна назад в тапицерията, задъхана от шока, и с Ева се спогледаха с широко отворени очи.
На предните седалки Хес и Лоу правеха същото. Само дето погледите им бяха мрачни и напрегнати.
— Какво става? — попита Ева и се наведе напред. — Инспектори?
— Вие стойте тук — каза Хес и отвори вратата. — Травис, остани с тях.
— Джоу…
— Всичко е наред.
Той излезе, тръшна вратата и тръгна към другата кола. Тъмното стъкло на прозореца се смъкна и на светлината на фаровете Клеър разпозна бледото лице, което видя.
— Ханс — прошепна тя. Инспекторът вампир. Погледна към инспектор Лоу и забеляза нещо странно. Бе извадил пистолета си и го държеше в скута. А в лявата ръка държеше кръст. — Нали? Ханс е.