Ханс я изгледа намръщено, после сви рамене.
— Добре, но ако се намесиш, Хес, с теб е свършено.
Гретхен поведе момичетата напред.
— Какво става? — попита Ева.
Вампирите не отговориха. Клеър извърна глава и видя, че Хес е зад тях, но някак си това не я успокои особено. Гретхен ги поведе край безлична тухлена сграда и после навлязоха в… парк.
Клеър изненадано примигна, защото всъщност паркът бе хубав. Зелена трева, големи сенчести дървета, които шумоляха в мрака. Имаше и лампи, които светеха между клоните на дърветата и осветяваха цветята, храстите и пешеходните пътеки.
Пространството около парка бе по-оживено от всякъде другаде в Морганвил. Докато магазините, които бяха около Студентския град бяха мръсни и порутени, тези край площада бяха лъскави, осветени и чудесно поддържани. Красиви по един старомоден начин, направени от камък, мрамор и с колони. По тях имаше и готически фигури на чудовища, изградени около покрива като водоливници.
Това напомни на Клеър за картини от европейски градове, които бе виждала, само че по-хубави.
Всички заведения около площада бяха отворени. Два ресторанта на открито сервираха на клиентите и от миризмата на печено месо и пресен хляб на Клеър й потекоха лигите. Този ден бе пила само кафе, при това отдавна.
После се сети какво бе казала Ева. Ако центърът на града нощем беше център на вампирите, защо имаше ресторанти?
Разбра, когато минаха край един от тях. Групи хора вечеряха, сред тях имаше и вампири, и човеци, пред вампирите имаше чинии с храна и те ядяха с такъв апетит като обикновените хора.
— Вие се храните! — изтърси Клеър изумена. Гретхен я погледна със студените си, странни очи.
— Разбира се — каза тя. — Това не ни храни, но вкусът все още ни харесва. Но ще разбереш, че ако търсиш начин да ни убиеш, отровата няма да свърши работа.
Клеър всъщност не бе стигнала чак дотам в мислите си. Просто бе… странно заинтригувана.
Витрините, край които минаха, бяха невероятни. Бижутерийни магазини, които показваха скъпоценни камъни и златни бижута. Книжарници, които продаваха антикварни издания и нови бестселъри. Много магазини за дрехи с изискан и скъп дизайн. Приличаше на богат квартал на голям град, сякаш Далас, Хюстън или Остин бяха преместени тук.
Странно.
Всички продавачи бяха вампири. Всъщност наоколо имаше много вампири, повече, отколкото Клеър си мислеше, че живеят в Морганвил. Колкото повече виждаше, толкова по-уплашена се чувстваше. Те зяпаха двете момичета, сякаш са крави на път за кланицата, и тя се почувства ужасно самотна. Искам у дома. Кълна се, че ако ме освободят, ще си отида при мама и татко, няма да ги напускам повече…
Гретхен ги поведе към черна мраморна сграда, със златни букви отгоре.
„СЪВЕТ НА СТАРЕЙШИНИТЕ“ — пишеше там.
— Всичко е наред — тихо каза Хес зад тях. — Няма страшно, момичета. Просто изпълнявайте, каквото ви кажат. Ако задават въпроси, кажете истината.
Клеър почти не усещаше краката си върху лъскавите черни мраморни стъпала. Движеше се като на сън, безпомощна и изтръпнала, но съвсем осезателно и болезнено усещаше ръката на Гретхен, която я стискаше. Ох! Щяха да й се появят синини!
Ханс отвори голямата лъскава врата и те влязоха.
Клеър очакваше да види много неща, но не и телевизор, а такъв имаше и бе включен на канал, който предаваше денонощно новини, и в момента вървяха репортажи за война — избухваха бомби, стреляха войници. Със скръстени ръце, пред телевизора стоеше Оливър. Не бе облечен с хипарските си момчешки дрешки, които носеше в кафенето, бе облякъл черен костюм, шит по поръчка, адски изтупан. Прошарената му коса бе прибрана назад, сресана на опашка и бе сложил вратовръзка. Не, не бе точно вратовръзка. Нещо като шалче, с диамантена игла, забодена на него. Може би е било модно, когато Оливър е бил млад.
— Някои неща не се променят — каза той с вперен в телевизора поглед. — Хората продължават да се избиват по възможно най-глупавите поводи. А нас наричат чудовища.
При последната дума премести поглед върху Клеър и тя потръпна. Очите на Оливър бяха хубави, но я плашеха дори повече от ледените очи на Гретхен. Може би, защото все още искаше да го харесва, независимо какво бе направил. Той бе убил Майкъл!, припомни си тя. Е, почти го бе убил.
— Здравей — каза Оливър и кимна. Премести поглед върху Ева. — Ева. Липсваш ни в кафенето.
— У… — Ева преглътна думите си неизречени, но Клеър бе почти сигурна, че бяха „Ухапи ме“! — Благодаря. — От страна на Ева бе учудващо предпазливо. Тя бе най-изненадана и най-гневна от всички, когато разбра, че Оливър е вампир.