— Ева!
— Или си с мен, или се махни от пътя ми.
Клеър се отдръпна към вратата и се блъсна в топло тяло. Извика и побягна, после се обърна и видя… Майкъл.
Лицето му приличаше на восъчна маска, а очите му бяха големи, наранени и ядосани. Хвана Клеър за ръката и я издърпа в коридора. После хвана топката на вратата и погледна Ева.
— Никъде няма да ходиш. Не и ако мога да те спра.
Той затръшна вратата и я заключи със старомоден ключ. Само след секунди Ева заудря силно по нея от вътрешната страна и започна яростно да натиска бравата.
— Хей! — извика тя. — Отвори! Веднага!
— Не — каза Майкъл. — Съжалявам, Ева. Обичам те. Няма да ти позволя да го направиш.
Тя се разпищя и заудря по-силно.
— Ти ме обичаш? Задник такъв! Пусни ме!
— Можеш ли наистина да я задържиш в стаята й? — попита разтревожено Клеър.
— Мога, поне за тази вечер — каза Майкъл с вперени във вратата очи, а тя се тресеше от силата на ударите и ритниците. — Прозорците не се отварят, вратите също. Тя е в капан. Но когато слънцето изгрее… — Той се обърна и погледна Клеър. — Ти каза, че ако намериш доказателства, инспектор Хес ще се застъпи за Шейн.
— Той така каза.
— Не е достатъчно. Трябва и Амели да е на негова страна. И Оливър.
— Тъкмо Оливър го сложи в клетката! А Амели… тя просто си отиде. Не мисля, че ще се застъпи, Майкъл.
— Опитай — настоя той. — Върви. Трябва да опиташ.
Клеър примигна.
— Искаш да кажеш… да изляза навън? Посред нощ? Изведнъж Майкъл й се стори много изтощен. И много млад.
— Аз не мога. Нямам достатъчно доверие на Ева да я пусна от стаята, камо ли да я оставя да излезе и да разговаря с най-влиятелните вампири в града. Обади се на инспектор Хес или Лоу. Не отивай сама… и, Клеър, нужна си ми за тази работа. И трябва да я свършиш добре. Аз не мога…
По лицето му бе изписана мъка заради всичко, което не можеше да направи. Яростният сблъсък с ограниченията го бе смазал и съсипал.
— Знам — каза Клеър. — Ще опитам.
Навън бе тъмно. Градът бе Морганвил, а тя на шестнадесет. Не бе най-блестящата идея да излезе пак от къщата, но Клеър си облече най-тъмните дънки, черна тениска и си сложи големия пищен кръст, който Ева й бе дала. Догади й се, като си помисли за коловете. Още по-зле й стана, като си представи как наръгва някого с кол.
Още имам Защита. Така каза Амели.
Надяваше се това да й помогне.
Клеър се обади на телефонния номер от визитката на инспектор Хес, която Ева бе забола на таблото в кухнята. При второто позвъняване той отговори — звучеше уморено и потиснато.
— Трябва ми някой да ме закара — каза Клеър. — Ако имаш желание. Трябва да говоря с Амели.
— Дори аз не знам къде да открия Амели — каза Хес. — Това е най-добре пазената тайна в Морганвил. Съжалявам, хлапе, но…
— Аз знам къде да я открия. Просто не искам да вървя пеша. Като се има предвид… часът.
Последва секунда мълчание, а после се чу шумът от химикалка, която стърже по хартия.
— Изобщо не бива да излизаш — рече Хес. — Освен това не мисля, че ще постигнеш нещо. Трябва да намериш някой, който да потвърди историята на Шейн. Това означава някой от рокерите, приятелчета на баща му. Може би са останали един-двама на свобода, но едва ли със сладки приказки ще изтръгнеш много от тях.
— Ами баща му?
— Повярвай, няма да откриеш Франк Колинс. Силните на деня ще те изпреварят. Тази вечер са излезли всички вампири, обикалят улиците и го търсят. Рано или късно ще го намерят. Няма много места, където може да се скрие, когато всички са мобилизирани в търсенето.
— Но ако го хванат, ще е добре. Може да им каже, че не го е направил Шейн.
— Би могъл — съгласи се Хес. — Но той е толкова луд, та може да си помисли, че да изгори в клетка до сина си е велика и славна работа. Да го приеме като някаква победа. Може да каже, че Шейн е съучастник, само за да го накаже. Няма как да знаем.
Не можеше да отрече думите му. Клеър с мъка преглътна.
— Е, ще ме закараш ли, или не?
— Ти твърдо си решила да излезеш — каза Хес. — В тъмното.
— Да. И ако трябва, ще вървя пеша. Просто се надявам да не ми се наложи.
Въздишката му се чу шумно в телефонната слушалка.
— Добре. Десет минути. Остани в къщата, докато не ти свирна с клаксона.
Клеър затвори телефона и се обърна, като едва не се блъсна в Майкъл. Извика, а той се пресегна и я задържа. Продължи да я държи за ръцете дори когато вече нямаше нужда от подкрепата му. Чувстваше го истински и топъл и си помисли — не за първи път — колко е странно, че изглежда толкова жив, когато всъщност не е. Не съвсем. Не през цялото време.