Клеър забеляза, че изражението й се промени. Объркването на Ева се смени с ужас.
— Нищо ми няма — каза Шейн, когато Клеър го заобиколи, за да го погледне. Не бе вярно. По цялата му буза и по челюстта му се виждаха тъмни синини. Шейн избягваше погледа й. — Аз съм си виновен.
— Исусе! — прошепна Ева. — Баща ти…
— Аз съм виновен — отвърна рязко Шейн, изправи се и тръгна към вратата. — Вижте, вие не разбирате. Той е прав, чухте ли? Аз сбърках.
— Не, не разбирам — каза Клеър и го хвана за ръката. Той се изтръгна без особено усилие и продължи да върви. — Шейн!
Спря до вратата и я погледна през рамо. Имаше насинен, пребит и мрачен вид, но отчаянието в погледа му я уплаши. Шейн винаги е бил силен, нали? Трябва да е силен. Такъв й бе нужен.
— Баща ми е прав — каза той. — Този град е откачен, отровен, трови и нас. Не можем да се оставим да ни победи. Трябва да ги прогоним.
— Вампирите ли? Шейн, това е тъпо. Не можеш! Знаеш какво ще стане! — каза Ева. Тя върна купичката с чили на подноса и стана от леглото. Изглеждаше тъжна, следи от сълзи личаха по страните й, но бе възвърнала самообладанието си. — Баща ти е луд. Съжалявам, но е така. Не можеш да му позволиш да те повлече със себе си. Заради него ще те убият, и нас с Клеър също. Той вече… — Тя замълча и преглътна. — Той вече хвана Майкъл. Не можем да го оставим да продължава. Кой знае колко хора ще пострадат.
— Като Лиса ли? — попита Шейн. — Като мама? Те убиха майка ми, Ева! Вчера живи щяха да ни изгорят в тази къща, не забравяй това, заедно с Майкъл.
— Но…
— Този град е лош — каза Шейн и почти умолително погледна Клеър. — Разбираш, нали? Разбираш ли, че навън има цял един свят, цял един свят, който е различен?
— Да — тихо каза тя. — Това го разбирам. Но…
— Ще го направим. И после ще се махнем от това място.
— С баща ти ли? — Ева успя да вложи в думите си огромно презрение. — Не мисля. Изглеждам добре в черно, но насиненото не ми отива.
Шейн трепна.
— Не казах… Виж, само ние тримата. Ние ще се чупим от града, докато баща ми и другите…
— Бягаме, така ли? — Ева поклати глава. — Гениално. А когато вампирите си организират барбекю и опекат баща ти и приятелчетата му, тогава какво? Защото със сигурност ще потърсят и нас. Прекрасно знаеш, че който е участвал в убийството на вампир, не може да избяга. Освен ако не мислиш, че баща ти и тъпите му мускулести приятели ще смогнат да изтребят стотици вампири, всичките им съюзници сред човеците, полицаите, а защо не и американския флот.
— Яж си проклетото чили! — сопна се Шейн.
— Не и без нещо за пиене. Знам ти чилито.
— Хубаво! Ще ви донеса кола. — Той затръшна вратата след себе си. — Заключете я!
Клеър заключи. Този път Шейн не се застоя в коридора. Тя чу тежките стъпки от ботушите му, докато слизаше по стълбите.
— Трябваше ли да го правиш? — попита Клеър. Облегна се на вратата и скръсти ръце.
— Какво точно съм направила?
— Той е объркан. Загуби Майкъл, баща му…
— Проми мозъка му, Клеър, кажи го. Дори по-лошо. Унищожи желанието му за борба. Със сигурност му изкара ума. — Ева припряно избърса лицето си. По него пак се стичаха сълзи, но те повече приличаха на водни капки, които излизат под налягане, а не на истински сълзи. — Баща му не беше такъв. Не беше точно добър, защото пиеше, но по-добър от сега. Много по-добър. След случката с Лиса просто превъртя. Не знаех за майката на Шейн. Мислех си, че просто… се е самоубила. Шейн никога не сподели.
Клеър не бе чула стъпките по стълбите, но чу и усети тихо почукване на вратата и потракване на дръжката. Тя отключи и отвори, като протегна ръце за колите, които очакваше Шейн да й подаде… но там стоеше ухилен, вмирисан мъж грамада. Плешивият. Който прободе Майкъл.
Клеър пусна вратата и тромаво отстъпи, като само след миг си помисли: Тъпо, много тъпо постъпи, трябваше да я затръшнеш… Но бе твърде късно, той вече бе в стаята и затваряше вратата след себе си.
И я заключи.
Ужасена, тя погледна към Ева. Ева се спусна, сграбчи Клеър, изтика я до другия край на леглото… и застана пред нея. Клеър отчаяно се огледа за нещо, което да й послужи като оръжие. Каквото и да е. Взе един череп, който изглеждаше тежък, но се оказа пластмасов, лек и напълно безполезен.
Ева измъкна изпод леглото си стик за хокей на трева.
— Да бъдем мили — каза мъжът. — Това стикче няма да ти свърши работа, а мен само ще ме ядоса. — Устните му се разтеглиха в усмивка и се показаха големи, квадратни пожълтели зъби. — Или пък ще ме възбуди.