Хес спря пред старата къща във викториански стил.
— Искаш ли да дойда с теб?
— Само ще ги изплашиш — отговори Клеър. — Мен ме познават. Освен това не представлявам заплаха за тях.
— Защото не те познават — каза Хес. — Не влизай в алеята.
Тя спря, с ръка на вратата.
— Защо?
— В края на алеята живее вампир. Лудо дърто копеле. Той не излиза от там, но и този, който влезе, не излиза. Така че просто не влизай.
Тя кимна и слезе от колата в тъмната нощ. Навън сенките на Морганвил живееха свой живот. Квартал, който имаше западнал вид денем, нощем се превръщаше в парк за чудатости на природата, осветен от студената сребриста лунна светлина. Сенките приличаха на огромни дупки, толкова бяха черни. Клеър погледна къщата и усети присъствието й. Много си приличаха със Стъклената къща.
И тя имаше жива душа, само че, докато Стъклената къща проявяваше някакъв интерес към обитаващите я същества, то това място… тя дори не бе сигурна, че на тази къща й харесва това, което се случва в нея.
Потръпна, отвори дървената порта и забързано отиде и почука на вратата. Продължи да чука настойчиво, докато един глас не извика през вратата:
— Кой е, по дяволите?
— Клеър! Клеър Денвърс, идвах тук, спомняш ли си? Почерпи ме с лимонада. — Не последва отговор. — Моля те, пусни ме да вляза. Трябва да използвам тоалетната!
— Какво? Момиче, махни се от верандата на баба ми!
— Моля те! — Клеър знаеше, че звучи отчаяно, но тя наистина беше отчаяна. Да не споменаваме, че още малко и щеше да полудее. — Моля те, не ме оставяй навън в тъмното!
Честно казано, преувеличаваше само малко, защото мракът навън ставаше все по-наситен и я обгръщаше все по-плътно. Не преставаше да мисли за алеята, за лудия вампир, който се криеше в края й, като някаква гигантска тарантула, готова да нападне.
Тя едва не изпищя, когато вратата изведнъж се отвори и една ръка хвана нейната.
— О, за Бога, влизай! — рязко каза Лиза. Изглеждаше раздразнена, уморена и чорлава. Клеър очевидно я бе извадила от леглото. Носеше атлазена розова пижама и бе обула пухкави чехли със зайчета, което обаче не променяше факта, че бе ядосана. Тя я дръпна, Клеър се препъна през прага, а Лиза затръшна вратата и заключи многото ключалки зад нея.
После се обърна, скръсти ръце и намръщено погледна Клеър. Изражението й бе заплашително, но розовата пижама и чехлите със зайчета намаляваха ефекта.
— Какво, по дяволите, правиш тук? Знаеш ли кое време е? — попита сериозно Лиза.
Клеър пое дълбоко въздух, отвори уста, но не й се наложи да казва нищо. Защото на вратата в коридора стоеше бабата на Лиза, а с нея бе Амели.
Контрастът бе потресаващ. Амели приличаше на великолепна, съвършена ледена кралица — от внимателно сплетената и навита коса до гладкото лице и елегантната бяла рокля, с която бе облечена. Бе сменила черния костюм, който носеше в сградата на Съвета на старейшините. Приличаше на гръцка статуя, изваяна от мрамор. До нея бабата изглеждаше древна, изтощена и чуплива.
— Гостенката е дошла при мен — каза Амели спокойно. — Очаквах я. Много ти благодаря за любезността, Катрин.
Коя е Катрин? Клеър се огледа и след няколко секунди осъзна, че това сигурно е бабата. Странно, не си представяше, че тя можеше да има малко име, или че е била млада. И Лиза изглеждаше някак изненадана.
— И оценявам твоята бдителност, Лиза, но тази предпазливост не е нужна — продължи Амели. — Моля те, върни се в… — За секунда Амели се поколеба, а Клеър не се сети защо, докато не видя, че погледът на вампирката е прикован в чехлите със зайчета на Лиза. Всичко продължи само секунда, мраморът за малко се пропука, очите на Амели се разшириха леко, а устните й се извиха. Има чувство за хумор. Това най-много обърка Клеър. Нима вампирите имат чувство за хумор? Дали е възможно това?
Амели бързо се овладя.
— Можете да се върнете в леглото — каза тя и грациозно кимна с глава към Лиза и бабата. — Клеър, последвай ме.
Не изчака да види дали Клеър я следва, или пък да й обяснява какво означава това. Просто се обърна и се понесе по коридора. Клеър и Лиза се спогледаха — този път Лиза изглеждаше разтревожена, а не ядосана — и Клеър забърза след отдалечаващата се фигура на Амели.
Амели отвори вратата на тоалетната и пристъпи в същия кабинет, който Клеър бе посетила преди, само че сега бе нощ и огънят буйно гореше в огромната камина, за да стопли хладната стая. Стените бяха от дебел камък и изглеждаха много стари. Гоблените също изглеждаха стари — избелели, овехтели, но все още внушаваха усещане за великолепие. На светлината от огъня мястото изглеждаше още по-призрачно. Ако имаше електрически лампи, те не бяха светнати. Дори и книгите, натрупани по лавиците, не правеха мястото по-уютно.