Амели отиде до един стол до камината и изискано посочи на Клеър да седне на стола срещу нея.
— Можеш да седнеш — каза тя. — Но те предупреждавам, Клеър, това, което мисля, че искаш от мен, не е по силите ми.
Клеър внимателно се настани на стола, но не посмя да се отпусне.
— Ти знаеш защо съм тук.
— Бих била глупачка, ако смятам, че причината е друга, а не младият Шейн — каза Амели и се усмихна много тъжно. — Мога да разпозная лоялността, когато я срещна. И любовта. Тя грее от двама ви и това е една от причините, поради които ти се доверих след такова кратко познанство. — Усмивката изчезна и светлите й очи отново станаха ледени. — И затова не мога да простя стореното от Шейн. Той разруши доверието ми в него, Клеър, и това е непоносимо. Морганвил се основава на доверие. Без доверие бихме имали само отчаяние и смърт.
— Но той не е направил нищо! — Клеър знаеше, че звучи като хленчещо момиченце, но нямаше представа какво друго да направи. Или това, или да плаче, а не искаше да плаче. Имаше чувството, че каквото и да се случи, ще й се наложи много да плаче. — Той не е убил Брандън. Опитал се е да го спаси. Не може да го накажете само защото се е оказал на неподходящото място!
— Имаме само думата на Шейн. И не се съмнявай, дете, че не знам основната причина, поради която Шейн се върна в Морганвил. Жалко, че сестра му е била така жестоко и ненужно убита. Опитахме се да компенсираме семейството му, както правим обикновено. Дори им позволихме да напуснат Морганвил, което, сама разбираш, не е обичайно, с надеждата, че в по-различна обстановка Шейн и родителите му ще могат да преодолеят своята скръб. Но не стана. Майка му разби стената на забвението и върна спомените си.
Клеър се размърда неудобно в стола, който бе твърде голям и твърде висок, пръстите й едва достигаха до земята. Тя сграбчи облегалките здраво, опита се да си напомни, че е силна и храбра и че трябва да е такава заради Шейн.
— Ти ли уби майката на Шейн? — попита тя с цялата си прямота. Въпреки това въпросът прозвуча плахо, но поне бе успяла да го зададе.
За момент си помисли, че Амели няма да й отговори, но вампирката отмести поглед и се загледа в огъня. От отблясъците на пламъците очите й придобиха оранжев оттенък. Сви рамене — почти недоловимо движение, което Клеър едва забеляза.
— Не съм вдигала ръка над човешко същество стотици години, малка Клеър. Но ти не питаш това, нали? Дали съм отговорна за смъртта на майка му? В по-широк смисъл, аз отговарям за всичко, което става в Морганвил или дори извън Морганвил, ако се отнася за вампири. Но мисля, че ти питаш дали съм разпоредила изрично.
Клеър кимна. Вратът й се бе схванал, а ръцете й щяха да треперят, ако не бяха сграбчили стола толкова силно, че кокалчетата й пукаха.
— Да — каза Амели и извърна глава, за да срещне погледа на Клеър. Изглеждаше сдържана, безмилостна и без никаква съвест. — Разбира се, че го направих. Майката на Шейн бе от онези редки случаи, които, ако се съсредоточат върху едно събитие в миналото си, могат да преодолеят психическата стена, наложена им, когато напускат това място. Тя си спомни за смъртта на дъщеря си, а след това и за други неща. Опасни неща. Щом разбрахме, че това се случва, ми обърнаха внимание и аз разпоредих да я убият. Трябваше да стане бързо и безболезнено и това бе проява на милост, Клеър. Майката на Шейн страдаше от толкова болка и толкова дълго, разбираш ли? Тя бе болна, а някои болести не се лекуват.
— Нищо не се лекува, ако си мъртъв — прошепна Клеър. Спомни си как, седнал на дивана, Шейн разказваше за ужасните неща в живота си и й се прииска да повърне в скута на Амели. — Не можеш да вършиш такива неща. Ти не си Бог!
— Да, Клеър, мога. И трябва. Заради безопасността на всички, които живеят тук. Съжалявам, че не одобряваш решенията ми, но въпреки това те са мои. Мои са и последиците. Шейн е последица. Тогава агентите ми ме предупредиха, че смятат момчето за заразено от майка си и че неговата стена също се пропуква, но аз предпочетох да не увеличавам трагедията, като убия едно момче, което може и да не се окаже заплаха. — Амели отново сви рамене. — Не всичките ми решения са жестоки, виждаш ли? Но тези, които не са, обикновено са грешни. Ако тогава бях убила и Шейн, и баща му, сега нямаше да сме изправени пред този… кървав и болезнен фарс.
— Защото щеше да е мъртъв! — Клеър усети, че сълзи напират в очите й и я задавят. — Моля те. Моля те, не позволявай това да се случи. Ти можеш да откриеш истината, нали? Имаш власт. Ти можеш да кажеш, че Шейн не е убил Брандън…