Амели не отвърна нищо. Тя отново се загледа в огъня.
Клеър я наблюдава няколко секунди, изпълнена с мъка, и почувства как сълзите й рукват по бузите. Леденостудени в затоплената стая.
— Ти можеш да кажеш — повтори тя. — Защо поне не опиташ? Защото си му сърдита ли?
— Не се дръж детински — каза Амели сдържано. — Не върша нищо от гняв. Твърде стара съм за капана на емоциите. Върша всичко от целесъобразност и заради бъдещето.
— Шейн е бъдещето! Той е моето бъдеще! И е невинен!
— Знам. Но той е без значение.
Клеър млъкна изумена. Стоеше с отворена уста, усети вкуса на пушека от огъня по езика си и преглътна.
— Какво?
— Знам, че Шейн е невинен за престъплението, в което е обвинен — повтори Амели. — И да, мога да отменя заповедите на Оливър. Но няма да го направя.
— Защо? — Въпросът на Клеър прозвуча като вик, но всъщност бе просто хленч, на който липсваше желанието за битка.
— Няма да обяснявам действията си. Достатъчно е да кажа, че съм предпочела да сложа Шейн в тази клетка с определена цел. Той може да живее или да умре. Това вече не е в моята власт и можеш да си спестиш молбите и надеждите. Няма да се изправя драматично, за да спасявам любимия ти в последния момент, когато запалят кладата. Ако се стигне дотам, Клеър, трябва да си подготвена за суровата действителност, че светът не е справедливо място и няма да стане такъв, колкото и да го желаеш. — Амели въздъхна съвсем тихо. — Урок, който научих много, много отдавна, когато океаните току-що се бяха появили и скалите още не се бяха превърнали в пясък. Аз съм стара, дете. Много по-стара, отколкото можеш да си представиш. Достатъчно стара, че да си играя с живота като с жетони за игра. Ще ми се да не е така, но проклета да съм, ако мога да променя себе си или света.
Клеър не каза нищо. Нямаше какво повече да каже, просто плачеше, тихо и безнадеждно, докато Амели не извади бяла копринена кърпичка от ръкава си и внимателно й я подаде. Клеър избърса лицето си с нея, издуха носа си и се зачуди какво да прави с копринената кърпичка, която стискаше в ръка. Бе свикнала с кърпичките за еднократна употреба. Никога не бе имала истинска. Не и като тази, с красива бродерия и монограм.
— Тези нали не се хвърлят?
Устните на Амели пак се извиха в познатата сдържана усмивка.
— Изпери я и ми я върни някой ден — каза тя. — А сега си върви. Уморявам се, а ти няма да промениш решението ми. Върви.
Клеър се смъкна от стола, застана права, обърна се и ахна от изненада. Двама от телохранителите на Амели стояха там, а тя дори не бе разбрала, че са зад нея през цялото време. Ако бе опитала нещо…
— Върви да спиш, Клеър — додаде Амели. — Остави нещата да се развият от само себе си. Ще видим как ще се разпределят картите в тази игра.
— Не е игра, става дума за живота на Шейн — отвърна Клеър. — И аз не мога да спя.
Амели сви рамене и скръсти ръце в скута си.
— Тогава продължи мисията си. Но не се връщай при мен, малка Клеър. Следващия път няма да съм така благоразположена.
Клеър не погледна назад, но знаеше, че телохранителите я следват до вратата.
— Има ли още нещо, което искаш да ми кажеш? — попита Амели, преди Клеър да излезе. Клеър погледна назад, вампирката се взираше в огъня. — Нямаше ли и друга молба?
— Не знам за какво говориш.
Амели въздъхна.
— Някой те помоли за услуга.
Майкъл. Клеър преглътна с мъка.
— Майкъл иска да говори с теб.
Амели кимна. Изражението й не се промени.
— Какво да му кажа? — попита Клеър.
— Това си е само твоя работа. Кажи му истината: че не си се постарала да предадеш съобщението му. — Амели махна с ръка, без дори да я погледне. — Върви.
Лиза седеше в дневната, намръщена и със скръстени ръце, когато Клеър се върна по коридора. Въпреки смешните чехли тя все още изглеждаше ядосана, когато стана да отвори ключалките на входната врата. Принцесата войн в отпуск, помисли си Клеър. Тя предположи, че в Морганвил човек свиква да е суров, особено ако живее в къща, където Амели може да дойде на гости винаги, когато си пожелае.
— Лоши новини — каза Лиза. — Така ли?
Толкова ли си личи?
— Да — рече Клеър и пак избърса очите си с кърпичката. Пъхна я в джоба си и подсмръкна нещастно. — Но няма да се откажа.
— Добре — каза Лиза. — А сега, когато отворя тази врата, ще трябва да побързаш. Върви право към колата, не поглеждай наляво или надясно.