— Защо? Има ли нещо…?
— Правилата на Морганвил, Клеър. Научи ги, живей с тях, надживей ги. А сега върви! — Лиза рязко отвори вратата, сложи ръка на гърба на Клеър и я изтика на верандата. След секунда затръшна вратата и Клеър чу как ключалките изщракват, докато ги заключва. Съвзе се, хукна по стълбите, мина бързо по тъмната пътека и през дървената порта и отвори вратата на колата. Влезе в колата, заключи вратата и после се отпусна.
— Добре съм — каза тя и се обърна към инспектор Хес.
Него го нямаше.
Мястото на шофьора бе празно. Ключовете бяха на място, двигателят не бе изключен и радиото тихичко свиреше. Но в колата нямаше никой, освен нея.
— О, Боже! — прошепна Клеър. — О, Боже, о, Боже, о, Боже! — Защото тя можеше да шофира, но това би означавало да зареже инспектор Хес, ако той е отишъл по някакви полицейски дела. Да го изостави без партньор, който да му помогне. Бе гледала достатъчно филми с полицаи, за да знае, че идеята не е добра. Може просто да е отишъл да говори с някого и веднага да се върне, а може да е бил отвлечен от колата от някой гладен вампир. Но Хес нямаше ли някаква специална защита?
Представа си нямаше какво да прави.
Докато размишляваше върху това, чу гласове. Не силни, а неспирен поток от думи. Сякаш говореше инспектор Хес и не бе далеч. Клеър предпазливо смъкна стъклото на прозореца и се заслуша напрегнато — не разбираше думите, но определено чуваше гласове.
Клеър отключи вратата и я отвори, като се напрягаше да долови думите, но чуваше само звуци, без да разбере значението им. Поколеба се, после се измъкна от колата, внимателно затвори вратата и забърза към мястото, откъдето идваха гласовете. Да, това бе инспектор Хес, разпозна гласа му. В това нямаше съмнение.
Дори не разбра накъде върви, толкова се бе съсредоточила върху това да слуша, когато осъзна колко е тъмно, и че думите не се чуват по-ясно и вече изобщо не бе сигурна, че това е гласът на инспектор Хес.
А вече бе изминала половината път по алеята с високата груба дървена ограда от двете страни, която бе като капан.
Бе влязла в алеята. Защо, по дяволите, бе постъпила така? Хес я бе предупредил. Бабата я бе предупредила. А тя не бе послушала!
Клеър се опита да се върне, наистина опита, но тогава отново чу шепота и гласът със сигурност бе на инспектор Хес. Да се върне обратно в колата, не означаваше безопасност, колата бе капан, готов да щракне, но ако можеше да се добере до края на алеята, щеше да е в безопасност, инспектор Хес щеше да я защити и тя щеше…
— Клеър.
Гласът бе студен, ясен, докосна я по гърба като лед и я извади от транса, в който бе изпаднала. Клеър вдигна поглед. На прозореца на втория етаж на къщата на бабата, която се намираше до алеята, стоеше слаба бяла фигура и гледаше надолу.
Амели.
— Връщай се — каза тя, след което на прозореца вече не се виждаше никой, а завесите се вееха от вятъра.
Клеър зяпна от учудване, обърна се и побягна от алеята, колкото я държаха краката. Тя го усещаше зад гърба си, дърпаше я — каквото и да бе това, не бе вампир, доколкото познаваше вампирите в Морганвил. Беше нещо друго, по-лошо. Смъртоносен паяк, както бабата и Лиза го бяха описали. Паниката завладя съзнанието й и тя успя някак да се добере до края на алеята и изтича на улицата.
Детектив Хес стоеше до колата и гледаше право към алеята. Бе извадил пистолета и го държеше отстрани до тялото си. Като я видя, видимо се отпусна, дойде при нея и набързо я натика в колата на мястото до шофьора.
— Това бе тъпо — каза той. — А ти извади късмет.
— Стори ми се, че те чух — обясни Клеър тихо.
Той повдигна вежди.
— Повтарям. Тъпо. — Затвори вратата след нея, заобиколи, седна зад волана и включи колата на скорост.
— Ти къде беше?
Той не отговори. Клеър погледна към алеята. В сенките имаше нещо, но не можеше да разбере какво е.
Само видя, че очите му отразяват светлината.
Нощта напредваше и повечето разумни хора вече дълбоко спяха в леглата си, със заключени врати и плътно затворени прозорци, а Клеър чукаше на вратата на „Комън Граундс“. На витрината на кафенето имаше табела „ЗАТВОРЕНО“, но в дъното се виждаха светлини.
— Сигурна ли си, че искаш да направиш това? — попита Хес.
— Сякаш чувам съвестта си — каза Клеър и продължи да чука. Щорите помръднаха и се разтвориха. Изщракаха ключалки.
Оливър отвори вратата на кафенето и миризмата на еспресо, какао и горещо мляко я заля. Бе топло, приветливо и внушаваше грешно впечатление, като се има предвид какво знаеше за него.