Той изглеждаше по човешки притеснен от пристигането й.
— Късно е. Какво има?
— Трябва да поговоря с теб за…
— Не — каза той простичко и погледна над главата й към Хес. — Инспектор Хес, трябва да заведеш това дете вкъщи. Късметлийка е, че все още е жива. Ако иска късметът да не й изневери, трябва да е по-предпазлива, а не да обикаля из Морганвил посред нощ и да чука на вратата ми.
— Пет минути — обеща Клеър. — После си отивам. Моля те. С нищо не съм те обидила, нали?
Той се втренчи в нея за няколко мига, после отстъпи и широко отвори вратата.
— Ти също, инспекторе. Не ми е приятно тази вечер да оставя някой с пулс без подслон.
Обзалагам се, помисли си тя. Номерът на Оливър „хипито за мир и любов“ вече не минаваше при нея. Амели имаше някакво благородно достойнство, на което тази престорена загриженост повече отиваше. Оливър бе различен. Опитваше се да прилича на Амели, но не му се удаваше.
Обзалагам се, че това също го вбесява.
Хес я побутна през прага и я последва. Оливър заключи, отиде зад бара и без да го молят, започна да приготвя три питиета — какао за Клеър, силно черно кафе за инспектор Хес и слаб чай за себе си. Ръцете му бяха спокойни и уверени, а това, което вършеше, изглеждаше толкова нормално, че успокои Клеър и тя се отпусна малко, като седна на една маса. Цялото тяло я болеше от изтощението и напрежението, на което се бе подложила при срещата с Амели.
— Много работа имаш, преди да си легнеш — каза Оливър, като бъркаше какаото. — Заповядай. Горещо мляко и какао с подправки. Люти чушки. Има удивителен ефект.
Той го донесе до масата и й го подаде, остави кафето на Хес и донесе и своя чай, преди да седне. Всичко беше нормално и обичайно.
— Тук си заради момчето, предполагам — продължи Оливър. Той потопи пакетчето с чай и критично наблюдаваше резултата. — О, трябва да си намеря нов доставчик. Този чай е ужасен. Американците нищо не разбират от чай.
— Той не е момчето. Казва се Шейн — обади се Клеър. — И не е виновен. Дори Амели го знае.
— Така ли? — Оливър вдигна поглед и се загледа в нея. — Много интересно, защото аз всъщност не знам. Брандън е бил зверски и жестоко измъчван и после убит. Може да е имал недостатъци…
— Какви, да тормози деца?
— Но е роден в друго време и някои от навиците му трудно се променят. Той си имаше и хубави страни, Клеър, като всички нас. Сега те вече не съществуват, отидоха си заедно със злото, което може би е причинил. — Оливър не й позволяваше да отмести поглед. — Стотици години спомени и опит, заминали на вятъра. Похабени. Мислиш ли, че за мен е толкова просто да забравя подобно нещо? Че е просто, за който и да е от нас? Когато погледнем трупа на Брандън, виждаме себе си, оставени на благоволението на хората. И на твоето благоволение, Клеър. — Той погледна инспектор Хес. — Или пък на твоето, Джоу. Трябва да признаеш, че е ужасяваща перспектива.
— Значи ти просто ще убиеш всеки, който те плаши? Който може да те нарани?
— Е… да. — Оливър извади пакетчето чай от чашата, остави го в чинийката и отпи. — Един навик, на който всъщност се научихме от вас. Хората винаги са готови да избият невинните наред с виновните и ако беше по-голяма, Клеър, щеше да го знаеш. Джоу не е толкова наивен, сигурен съм.
Хес се усмихна леко и отпи от кафето.
— Не обяснявай на мен. Аз съм просто шофьорът.
— А? — каза Оливър. — Колко великодушно. — Те размениха погледи, които Клеър не знаеше как да изтълкува. Това гняв ли беше? Забавляваха ли се? Или може би бе желание да станат и на място да се претрепят от бой? Дори не можеше да разбере какво мислят Шейн и Майкъл, а ги познаваше. — Тя знае ли цената на твоите услуги?
— Опитва се да те подразни, Клеър. Няма цена.
— Колко интересно. И каква промяна. — Оливър остави Хес и се върна към Клеър, която бързо отпи от какаото. Ох… устата й пламна — гъсто какао, топло мляко и лютивост, която не очакваше. Леле! Примигна и пак отпи внимателно. — Виждам, че какаото ти харесва.
— Хм… да. Да, сър. — Защото някак си, когато Оливър се държеше цивилизовано, тя се чувстваше принудена да го нарича сър. Мама и татко са виновни за много неща, реши тя. Дори не можеше да се държи грубо с лошите вампири, които бяха затворили приятеля й в клетка и се готвеха да го опекат жив. — Ами Шейн?
Оливър се облегна и леко сведе поглед.
— Тази тема вече я обсъдихме, Клеър. Подробно. Мисля, че синините по ръцете би трябвало да ти напомнят за мнението ми.
— Но той не го е извършил.
— Хайде да се занимаем с фактите. Факт е, че момчето се върна в Морганвил най-малко с ясното намерение да нарушава реда, а по-вероятно да избива вампири, което автоматично му осигурява смъртно наказание. Факт е, че се е укрил от нас и е скрил намеренията си. Факт е, че се е свързал с баща си и приятелите му още преди да дойдат в Морганвил, а и след това. Факт е, че е бил на местопрестъплението. Факт е, че не може да предложи нищо в своя защита. Да продължавам ли?