— А Шейн…
— Шейн е мъртъв — каза Хес толкова тихо и делово, че тя го прие на сериозно, реши, че някой се е промъкнал и е убил Шейн, а тя дори не бе разбрала… но после той продължи: — Не можеш да го спасиш. Сега никой не може да го спаси. Откажи се и бъди внимателна, Клеър. Това е, което можеш да направиш. Ти вбеси и Амели, и Оливър за една вечер. Стига толкова. Сега малко здрав разум би ти се отразил добре.
Тя потъна в мрачно мълчание през останалата част от пътя.
Хес си спази обещанието. Той я изпрати от колата до стълбите, наблюдава я, докато отвори входната врата, и уморено кимна, когато тя влезе вътре.
— Заключи! — нареди той. — И за Бога, почини си.
Когато Клеър затвори вратата, видя Майкъл, чието присъствие предлагаше топлина и утеха. Той държеше китарата за грифа, очевидно бе свирил. Очите му бяха зачервени, а лицето напрегнато.
— Е? — каза той.
— Здравей, Клеър, как си? — попита иронично Клеър. Нямаше смъртни заплахи, нали? Благодаря, че излезе в тъмното да преговаряш с двама от най-страшните хора на земята.
Той се почувства неловко и прояви добро възпитание, като каза:
— Извинявай, добре ли си?
— Уф! Е, поне нямам следи от зъби. — Тя потръпна. — Не ги харесвам тези хора.
— Вампирите ли?
— Вампирите.
— Всъщност те не са хора, но пък, като се замисля, и аз не съм. Така че, няма значение. — Майкъл я прегърна и я поведе към дневната, където я накара да седне и метна върху раменете й едно одеяло. — Предполагам, не е минало добре.
— Изобщо не мина — сопна се тя. По пътя към дома бе ужасно потисната, но сега, когато трябваше да съобщи за неуспеха си, й стана още по-гадно. — Няма да го освободят.
Майкъл не каза нищо, но очите му помръкнаха. Той коленичи до нея и започна да намества одеялото, като я увиваше цялата в него.
— Клеър, добре ли си? Трепериш.
— Те са студени — каза тя. — От тях ми става студено.
Той бавно кимна.
— Направи, каквото можа. Почини си.
— Ами Ева? Тя тук ли е?
Той погледна към тавана, сякаш виждаше през него. Може би виждаше. Клеър всъщност не знаеше какво може и какво не може Майкъл, в края на краищата той вече на няколко пъти умира. Няма да е редно да подценява такъв човек.
— Спи — отвърна той. — Разговарях с нея. Разбира. Няма да извърши някоя глупост. — Той не гледаше Клеър, когато каза това, и тя се зачуди какъв ли разговор са водили.
Майка й винаги бе казвала: когато се съмняваш, питай.
— В този разговор ти й даде надежда, с която да живее? Като например, себе си?
— Аз… за какво, по дяволите, говориш?
— Мислех си, може би ти и тя…
— Клеър, Боже! — каза Майкъл. Тя го бе шокирала. Леле. Това бе нещо ново. — Мислиш ли, че ако ме изчука, ще забрави да хукне да убива вампири най-хладнокръвно? Не знам какво ти е мнението за секса, но май си вдигнала летвата много високо. Освен това, каквото и да има между мен и Ева… е, то си е между мен и нея. — Докато тя не ми разкаже после, помисли си Клеър. — Все едно, не това исках да кажа. Убедих я. Това е всичко.
Убедил. Добре. Настроението, в което Клеър остави Ева, не вдъхваше големи надежди…
После Клеър се сети за гласовете, които й шептяха в алеята, и за нейното сляпо и глупаво усещане за безопасност, което всъщност я водеше в капан. Може ли Майкъл да прави това? Би ли го направил?
— Ти не си… — Тя посочи с пръст слепоочието си.
— Какво?
— Не си й промил мозъка? Както те могат.
Той не отговори. Продължаваше да си играе с одеялото, донесе й възглавница и каза:
— Легни, почини си. До сутринта остават само два часа, а ще ми трябваш.
— О, Боже, Майкъл. Не си го направил! Тя никога няма да ти прости!
— Поне ще е жива да ме мрази по-късно. Почини си. Сериозно говоря.
Тя не възнамеряваше да спи. Съзнанието й бучеше, сякаш джанти стържат по паважа и хвърлят искри във всички посоки. Много енергия изразходваше, но тя не бързаше за никъде. Трябва да измисли нещо. Трябва…
Майкъл започна да свири нещо тихичко, меланхолично, в минорна тоналност, и тя почувства, че се унася…
… И после, без да се усети, заспа.
Одеялото й миришеше на Шейн.
Клеър се уви в него, за да усети топлината му, и когато се събуди, май повтаряше името му. Чувстваше се добре, отпочинала и в безопасност в прегръдките му. Както се бе чувствала онази нощ, когато се целуваха на дивана… Всичко това бързо изчезна, когато я връхлетяха спомените за събитията от изминалия ден, които й отнеха спокойствието и я изплашиха. Стиснала одеялото, Клеър седна и се огледа. Китарата на Майкъл бе в калъфа, слънцето бе изгряло на хоризонта. Значи той пак бе изчезнал и те с Ева… те с Ева бяха сами.