— Е — добави тя, — може би само малко. Но издръжливо маце като теб може да го понесе, нали, гений?
Джина отново ощипа Клеър, но тя стисна зъби и този път успя само да изскимти. Беше по-лесно, тъй като сега очакваше болката. Джина се разочарова. Може би трябваше да крещи с всичка сила, за да си спести старанието на Джина да влага повече усърдие…
— Вие сте ни следили — каза Клеър. Повръщаше й се, вероятно от удара в таблото, но бе силно разтревожена за Ева. Леко порязване. Моника не бе от хората, които вършат нещата половинчато.
— Виждате ли? Казах ви, че е гений, нали? — Моника седеше, кръстосала крака, на една от тапицираните с кожа седалки, разположени от двете страни на микробуса. Бе обула хубави обувки с платформа, които отиваха на оранжевата блузка, и оглеждаше ноктите си, лакирани също в оранжево, за да провери дали не ги е повредила. — Знаеш ли какво, генийче? Права си. Следях ви. Виждаш ли, исках да те вкарам тук тихичко, но не, ти и онази приятелка зомби трябваше да усложните нещата. Защо не си на занятия, между другото? Това не противоречи ли на твоето верую да не бягаш от час?
Клеър се опита да седне. Джина погледна Моника, която кимна. Клеър се дръпна от Джина и притисна гърба си към плъзгащата се врата на микробуса. Разтри мястото, което я смъдеше от щипането на Джина.
— Заради Шейн — каза тя. — Баща ти иска да ме види заради Шейн, нали?
Моника сви рамене.
— Предполагам. Виж, не обичам Шейн, това не е тайна. Но никога не съм искала сестра му да загине в пожара. Беше някакъв тъп ученически номер, разбираш ли? Нищо особено.
— Нищо особено? — От всичко, което Моника бе казвала, а тя бе казвала потресаващи неща, това май бе най-лошото. — Нищо особено? Едно дете умира, ти унищожаваш цялото им семейство! Не схващаш ли? Майката на Шейн…
— Вината не е моя — Моника изведнъж се ядоса. Не бе свикнала да я обвиняват, предположи Клеър. Може би никой никога не я бе обвинявал, освен Шейн. — Дори и като си е спомнила, ако си бе затваряла устата, всичко щеше да е наред! А Алиса беше нещастен случай!
— Да — каза Клеър. — Сигурна съм, че така нещата звучат по-добре. — Чувстваше се уморена, въпреки че бе поспала и си бе взела душ. Подът на микробуса бе мръсен. — Какво, по дяволите, иска баща ти от мен?
Моника я гледа мълчаливо няколко мига, после каза:
— Той не смята, че Шейн е убил Брандън.
— Майтапиш се.
— Не. Той смята, че е бил бащата на Шейн. — Съвършено начервените устни на Моника се разтеглиха бавно в усмивка. — Иска да кажеш това на бащата на Шейн и да видим какво ще стане. Защото, ако онзи има някакви бащински чувства, няма да стои и да гледа как синчето му го отнася заради него. В най-буквалния смисъл.
— Значи той иска аз да кажа на бащата на Шейн, че кметът е готов на сделка?
— Животът на Шейн срещу този на баща му — отговори Моника. — Истинският баща не би устоял на такава сделка. Шейн не е важен, но татко иска да приключи с тази работа. Сега.
Стомахът на Клеър се бунтуваше, сякаш бе погълнала червеи.
— Не вярвам. Те никога няма да освободят Шейн! Не и ако Оливър има думата.
Моника сви рамене.
— Просто предавам съобщение. Кажи на Франк каквото си искаш, но ако си умна, ще му кажеш нещо, което да го накара да се предаде. Схващаш ли? Защитата на Амели стига само дотук. Все още можеш да бъдеш наранена. Джина вероятно много ще се зарадва, дори ако после я пошляпнат за наказание.
— Помисли и за приятелката си, която е съвсем сама — включи се Джина. Усмихна се с някаква лигава, налудничава усмивка. — Всичко може да се случи с момичета, които са сами навън в този град. Много лоши неща могат да им се случат.
— Да. Е, Ева би трябвало да го знае — каза Моника. — Я виж кой е брат й.
Главата на Клеър се удари в метал, когато микробусът се раздруса, сякаш мина по релси, и от това в главата й избухна болка, по-силна от предишната.
— И така — продължи Моника, — знаеш какво трябва да направиш, нали? Да отидеш при бащата на Шейн. Да го убедиш да се размени със сина си. Или… ще откриеш наистина колко неприветлив може да е Морганвил.
Клеър си замълча. Предположи, че заради нещата, които й се искаше да каже, можеха да я убият. Независимо дали Моника и Джина щяха по-късно да бъдат наказани, което не я утешаваше особено.
Най-после им кимна рязко и с неохота.
— Да тръгваме! — извика Моника на Дженифър, която направи знак ОК и зави на ъгъла. Клеър се опита да погледне навън, но не разпозна улицата. Бе някъде близо до Студентския град. От дясната й страна се издигаше часовниковата кула, която бе близо до Университетския център.