— Не я закачай — нареди бащата на Шейн. — Ние не сме животни. — Клеър се зачуди откъде изведнъж се появи този синдром на „благородния рицар“, защото в Стъклената къща той бе готов да остави приятелчетата си да правят каквото си пожелаят с нея и Ева. — Вземи й гривната.
— Какво? Не. НЕ! Тя не може да се свали, знаеш това!
Рокерът се пресегна и извади малки клещи от чантичката на колана си. Клеър ахна ужасена, когато рокерът сграбчи ръката на Моника. О, Боже, помисли си тя, ще отреже ръката й…
Но той просто сряза металната гривна, дръпна я от китката й и я хвърли на бащата на Шейн. Моника го изгледа свирепо, разтреперана, и го зашлеви силно. Онзи замахна, за да й отвърне на плесницата.
— Остави — каза бащата на Шейн.
Той гледаше гривната. От външната страна, разбира се, бе изобразен символът. Клеър не можеше да го разчете, но се досети, че е символът на Брандън, а сега, когато бе мъртъв, тя се зачуди кой ли е поел неговите задължения по защитата. Може би Оливър…
От вътрешната страна бе гравирано пълното име на Моника: Моника Елън Морел. Бащата на Шейн изсумтя доволно.
— Искаш ли и един пръст? — попита рокерът, като потракваше с ножицата. — Не ми представлява трудност.
— Мисля, че това ще предаде посланието ни — каза бащата на Шейн. — Хайде да изчезваме, Кени. Побързай.
Онзи, който караше — Кени, сега поне Клеър знаеше името на един от тях, — кимна. Той бе висок, слаб, с дълга черна коса и синя бандана. Кожената му жилетка бе щампована на гърба с голо момиче на мотоциклет „Харли“ и се съчетаваше с татуировките, които Клеър виждаше по ръката му. Кени сръчно управляваше микробуса из обърканите улици и завои на Морганвил, като караше бързо, но не опасно бързо и после изведнъж… мрак.
Кени включи фаровете. Намираха се в някакъв бетонен тунел, който служеше за отводняване при бури, достатъчно голям, за да се скрие микробусът, пък и тунелът се спускаше под доста стръмен ъгъл в тъмното. Клеър с мъка дишаше. Тя не обичаше затворени или пък тъмни пространства. Сети се колко изплашена бе, когато преди няколко дни я затвориха в скрития килер в Стъклената къща. Не, изобщо не й харесваше. Хич не й харесваше.
— Къде ни водите? — попита тя. Искаше да прозвучи твърдо, но просто прозвуча, каквато си беше: изплашено шестнадесетгодишно момиче, което се опитва да прояви смелост. Чудесно.
Франк Колинс, който се държеше за една от кожените ръкохватки, я погледна със странно изражение, което тя реши, че наподобява уважение.
— Не те водим никъде — каза той. — Трябва да предадеш съобщение. — И той й даде срязаната гривна на Моника. — Кажи на кмета, че ако не разбера, че са пуснали сина ми утре преди зазоряване, хубавата госпожичка тук ще разбере какво означава пожар. Хубава факла сме си намерили.
Тя не харесваше Моника. Всъщност почти я мразеше и си мислеше, че Морганвил би бил по-хубаво място, ако Моника просто… изчезне. Но никой не заслужава това, за което той говореше.
— Не можете да го направите — каза тя. — Не можете. — Но като огледа ухилените, изпотени мъжаги с него, разбра, че може да направи дори и нещо по-лошо. Шейн бе прав. Баща му е луд.
— Кени скоро ще спре до една стълба — продължи Франк. — Клеър, искам да излезеш от микробуса, да се качиш по стълбата и да отвориш решетката. Ще се озовеш точно пред общината на Морганвил. Отиваш при първото ченге, което срещнеш, и му казваш, че искаш да се видиш с кмета относно Франк Колинс. Кажи му, че Франк Колинс държи дъщеря му в плен и тя ще плати за живота, който вече е отнела, а да не говорим за този, който те искат да отнемат. Разбра ли?
Клеър кимна вдървено. В ръцете си усещаше гривната на Моника студена и тежка.
— И още нещо — додаде Франк. — Трябва да им обясниш колко съм сериозен. И трябва да си убедителна, защото, ако не получа вест от кмета преди зазоряване, ще използваме тези клещи, за да му изпратим други послания. А гривните й свършиха.
Микробусът рязко спря и Франк отвори плъзгащата се врата.
— Излизай! — каза той. — Гледай да се справиш, Клеър. Ти също искаш да спасиш сина ми, нали?
Той не каза нищо за спасяването на Моника, забеляза тя. Съвсем нищо.
Моника я погледна — вече не бе толкова изискана и блестяща. Изглеждаше дребна и уязвима, сама с всичките тези мъже в микробуса. Клеър се поколеба, после стана от мястото си и се вкопчи в една кожена ръкохватка, за да се закрепи. Чувстваше коленете си омекнали.