Тя обгърна кутийката кола с две ръце и разтреперана я вдигна към устата си, за да отпие, после каза:
— Не ги заведох аз при сестра ти. Сестра ти отвлече мен. Направо от паркинга на фотостудиото. Попитай Ева. О, Боже… Ева… Джина я поряза. Тя добре ли е?
Ричард се намръщи.
— Ева е добре.
От думите му изпита известно облекчение.
— Ами Джина и Дженифър?
— Също са добре. Те съобщиха за отвличането. Джина каза… — Той се замисли, после много бавно каза: — Джина каза много неща. Но трябваше да се сетя с кого разговарям. Ако някой в Морганвил е по-луд от сестра ми, това е Джина.
Нямаше как да не се съгласи с него.
— Мъжете, които взеха микробуса…
— Бащата на Шейн — прекъсна я Ричард. — Това вече го знаем. Къде е той сега?
— Не знам. Кълна се! Той ме остави в канала за отводняване и ми каза да се изкача по стълбата и да говоря с баща ти. Затова съм тук.
— Остави хлапето на мира, Ричард. — Кметът Морел влезе, затръшна вратата на кабинета зад себе си и се втренчи в двамата полицаи, които пазеха. — Вие, вън! Ако синът ми не може да се справи с някаква шестнадесетгодишна хлапачка, ще си получи заслуженото.
Те бързо излязоха. Клеър остави кутийката с кола на масата, а кметът се отпусна в големия си кожен фотьойл. Той вече не изглеждаше така самодоволен, както когато беше на Площада на Основателя, но определено бе ядосан.
— Ти — рязко каза той. — Говори. Започвай!
Тя започна и от устата й се изля поток от думи. Бащата на Шейн отвлякъл микробуса и изхвърлил Джина и Дженифър. Унищожил телефоните им. Заплашил Моника и изпратил Клеър като посланик на съдбата.
— Той не се шегува — завърши тя. — Искам да кажа, че съм го виждала в действие. Не се страхува да наранява хората и определено не харесва Моника.
— О, и изведнъж ти се превръщаш в най-добрата й приятелка? Я стига, моля ти се. Ти я мразиш и в червата и сигурно си имаш причини — каза Ричард. Той стана и закрачи из стаята. — Виж, татко, остави на мен тази работа. Ще открия онези мъже. Ако изпратим всички мъже и вампири по улиците…
— Снощи го направихме, сине. Въпросните мъже ходят на места, където не можем да ги проследим. — Зачервените очи на кмета отново се спряха върху нея. Изпука с кокалчетата на пръстите си. Ръцете му бяха големи, като тези на сина му. Силни ръце. — Оливър иска това да приключи. Иска да продължи по план, довечера да изгори момчето и да ги накара да се покажат. Планът не е лош. Тяхното е блъфиране.
— Мислиш, че Франк Колинс блъфира? — попита Ричард.
— Не — отговори кметът. — Мисля, че ще постъпи, както заплашва, дори и по-зле, отколкото можем да си представим. Но това, което иска Оливър…
— И ще го оставиш да го направи? Ами Моника?
— Оливър не знае, че са я хванали. Когато му кажа…
— Татко — каза Ричард. — Това е Оливър. Не му пука и ти го знаеш. Допустими загуби. Но за мен не е допустимо, и за теб също не бива да е така.
Баща и син размениха погледи, Ричард поклати глава и продължи да се разхожда.
— Трябва да намерим начин да си я върнем. Някакъв начин.
— Ти! — Кметът посочи Клеър с дебелия си пръст. — Разкажи ми отново всичко. Всичко. Всяка подробност, независимо колко дребна е. Започни от когато за пръв път си видяла тези мъже.
Клеър отвори уста да отговори, но се спря навреме. Недей, идиотка такава! Не можеш да им кажеш истината! Заради истината със сигурност ще опекат Шейн… Не бе добър лъжец, знаеше го, а и много време изтече, докато подреди нещата в главата си и се опита да подбере откъде да започне и какво от цялата история да разкаже…
— Мисля… видях някои от тях, когато нахлуха в къщата — каза тя предпазливо. — Знаете, че извикахме полицията за нахлуване у дома? И после видях…
Тя замръзна и затвори очи. Бе видяла нещо важно. Много важно. Какво ли бе? Нещо, свързано с бащата на Шейн…
— Започни с микробуса — каза Ричард и прекъсна опита й да се рови в спомените си. Тя надлежно разказа всичко отново и после пак, като отговаряше на всички въпроси много бързо. Главата я болеше въпреки освежаващата кола, и гърлото я болеше. Трябваше й сън, искаше да се увие в одеяла и да плаче, докато изпадне в кома. Оливър иска да продължи по план и да изгори хлапето довечера. Не. Не могат да позволят това, не могат…
Но несъмнено можеха.
— Хайде да започнем пак — каза Ричард. — От начало.
Отчаяна, тя избухна в сълзи.