Минаха часове, докато свършат с нея. Никой не предложи да я закарат вкъщи.
Клеър се прибра пеша, като изпитваше усещането, сякаш се носи като призрак. Добра се до дома, без да й се случи нищо. Все още беше светло, което бе добре, но улиците изглеждаха неестествено тихи и пусти. Очевидно бяха пуснали предупреждение, предположи тя. Хората вървяха с наведени глави и се надяваха бурята да отмине.
Когато Клеър затръшна вратата, Ева се спусна по стъпалата, хукна към нея и я прегърна толкова силно, че дъхът й спря.
— Кучка! — каза тя. — Не мога да повярвам, че така ми изкара акъла. О, Боже, Клеър. Можеш ли да повярваш, че онези тъпанари в полицейския участък дори не ми взеха показания? А аз даже имах рана! Истинска рана с кръв и тем подобни! Ти как се измъкна? Моника нарани ли те?
Ева не знаеше. В полицейския участък не й бяха казали.
— Бащата на Шейн спря микробуса — рече Клеър. — Той взе Моника за заложница.
За миг и двете не помръднаха, а после Ева радостно извика и вдигна ръка за поздрав. Клеър просто я гледаше, а Ева компенсира отказа й, като започна сама да си пляска с ръце над главата.
— Дааа! — каза тя и се впусна в щур танц на победата. — Чудесен избор на откачалка!
— Хей! — извика Клеър и Ева спря радостния си триумф. Беше глупаво, но Клеър се ядоса. Знаеше, че Ева е права, знаеше, че няма причина да се надява, че Моника повече няма да е такава огромна досадница, но… — Бащата на Шейн ще я изгори, ако те извършат екзекуцията. Той носеше факла.
Веселието изчезна от изражението на Ева.
— О — каза тя. — Е… все пак. Не че не си го е изпросила. Кармата е кучка, аз също.
— Оливър се опитва да ги накара да убият Шейн тази вечер. Нямаме време, Ева. Вече не знам какво да правя.
Това изцяло изтри самодоволството на Ева. Тя също не знаеше. Облиза устни и каза:
— Все още има време. Нека проведа няколко телефонни разговора. А ти трябва да хапнеш малко и да поспиш.
— Не мога да спя.
— Е, но можеш да ядеш, нали?
Можеше, пък и се оказа, че трябва. Светът бе придобил сив цвят, а главата я болеше. Хотдог — обикновен, без горчица, — чипс и бутилка вода решиха част от проблема, макар да не премахнаха болката в сърцето й или тежкото чувство, което нямаше нищо общо с глада. Какво ще правим?
Ева бе на телефона, обаждаше се на разни хора. Клеър се отпусна на дивана, легна и се сви под одеялото. То още миришеше на парфюма на Шейн.
Сигурно е спала известно време, а когато се събуди, имаше чувството, че някой е натиснал някакъв бутон или пък е прошепнал в ухото й: Събуди се! Защото моментално седна, сърцето й препускаше, а умът й се опитваше да го догони. В къщата бе тихо, освен обичайните скърцания и пропуквания, които старите къщи издават. Сухи листа шумоляха от вятъра навън.
Отне й секунда да осъзнае, че не вижда дървото, което хвърляше сянка на прозореца, защото е тъмно.
— Не! — Тя скочи от дивана и се втурна да търси часовник. Точно от това се боеше. Нямаше затъмнение или внезапни неочаквани аномалии в нормалната продължителност на деня. Просто бе тъмно, защото бе нощ.
Бе спала с часове. Часове. А Ева не я бе събудила. Всъщност дори не бе сигурна дали Ева е все още в къщата.
— Майкъл! — Клеър обикаляше от стая в стая, но той не се виждаше никъде. — Майкъл! Ева! Къде сте?
Бяха в стаята на Майкъл. Той отвори вратата, полугол, с разтворена риза, а дънките му се бяха смъкнали и се виждаха гърдите и коремът, които Клеър нямаше как да не забележи… а Ева се бе свила на леглото под завивките.
Майкъл бързо излезе, като си закопчаваше ризата.
— Ти си будна!
— Да. — Клеър потисна изблика си на гняв. — Ако сте свършили с чукането, може би ще поговорим за това, че Шейн ще умре тази вечер.
Майкъл леко наведе глава и се взря в очите й.
— Няма да ходиш там, Клеър — каза той категорично. — Няма! Мислиш ли, че аз не помня? Че не ме интересува? Мамка му. Какво, мислиш, прави цял ден Ева, докато ти…
— Спа? Да, заспах! Можехте да ме събудите!
Той пристъпи напред. Тя отстъпи крачка, после втора, защото погледът му… изобщо не бе обичайният поглед на Майкъл.
— За да седиш и да се тормозиш? — попита той тихо. — Стига толкова, Клеър. Трябваше да поспиш. Оставих те да поспиш. Преживей го.
— И какъв е блестящият план, който измислихте, докато спах? Какъв е, Майкъл? Какво, по дяволите, ще правим сега?
— Не знам — каза той и цялото му самообладание изведнъж рухна. — Не знам! — Това беше вик и той излезе от дълбините на душата му. Клеър отстъпи още веднъж и усети, че я облива ледена вълна. — Какво искаш да направя, Клеър? Какво?
Очите й се напълниха със сълзи.