Той се ухили и тръшна капака след себе си. Ръката му се появи през дупката на земята.
— Леле! — каза Клеър. — Колко от тях са там? Под земята?
— Само кандидатите — обясни Ева. — Хайде. Ако Сам е тук, той сигурно разговаря с хората. Обича да говори.
Ако Сам говореше и някой можеше да го чуе, Клеър просто не си представяше как става това. Музиката дънеше толкова силно, че я усещаше като физически вълни, които разтърсват тялото й, и трябваше да потисне желанието да си запуши ушите. Ева бе сплела косата на Клеър на малки плитчици и нямаше как да скрие ушите си с коса, за да не чува музиката.
— Трябват ми тапи за уши! — извика тя в ухото на Ева. Ева направи мимика: Какво каза? — Няма значение!
Общежитието на братството Епсилон Епсилон Капа бе претъпкано. Клеър подозираше, че винаги е пълно, но този път бе нещо страшно — пластмасови чаши бяха разпилени наоколо, килимите бяха подгизнали от напитки, един стол бе счупен в ъгъла, пияни спяха на дивана. А бяха едва във фоайето. Две момчета застанаха на пътя им и протегнаха ръце като жест: не си и помисляйте да влезете. Бяха огромни, мускулести мъжаги, гримирани с бяла боя и носеха черни тениски, на които бе написано НЕЖИВА ОХРАНА.
— Покани? — извика единият. Клеър и Ева се спогледаха.
— Йън Джеймсън ме покани! — изкрещя тя в отговор. — Йън Джеймсън!
Охраната имаше списък. Те провериха и кимнаха.
— На горния етаж! — извика единият. — Последната врата вляво!
Тя не възнамеряваше да търси Йън, но все пак кимна. С Ева се промъкнаха между двамата от охраната, застанали твърде близо един до друг, и се присъединиха към най-щурия купон, който Клеър бе виждала през целия си живот.
Не че имаше богат опит, но бе доста сигурна, че Парис Хилтън би определила купона като щур. Въпреки факта, че алкохолът бе забранен в Студентския град, тя бе също така сигурна, че пуншът, който се разливаше от големите купи, беше с алкохол (в него плуваха отрязани ръце, очни ябълки и разни гадни пластмасови части, а цветът му беше кървавочервен). На много от участниците вече издайнически им личеше, че са фиркани — спъваха се, смееха се твърде силно, ръкомахаха. Разливаха питиета върху себе си, върху другите, но това очевидно не ги притесняваше, защото нали затова бяха зомбита! Не бяха просто откачалки. Всички имаха бял грим и си бяха сложили някакви гумени, отвратителни маски (носеха ги предимно момчетата).
В голямата стая имаше нещо като дансинг, хората се натискаха един в друг и се поклащаха. Клеър се изправи на вратата, смразена от внезапен ужас. Изглеждаше, сякаш стаята бе пълна с мъртви хора. Дори по-лошо — мъртви, пияни и възбудени.
— Хайде! — извика Ева нетърпеливо и я сграбчи за ръката. Смеси се с тълпата без колебание, като въртеше глава и се оглеждаше.
— Поне е с рижа коса! — Всички на купона носеха черни перуки или си бяха боядисали косите като Ева. Косата на Клеър бе временно почернена с някакъв спрей, за който Ева я бе уверила, че лесно се отмива. Клеър се опита да се опази от ненужно докосване в телата на другите, но опитите й бяха безполезни. Беше в непосредствена близост до огромна компания момчета, а това не й се бе случвало досега.
Една ръка се промъкна под полата й, докато минаваше през тълпата. Тя извика и подскочи, след което се забърза. Друг пък я шляпна по дупето.
— По-бързо! — извика тя на Ева, която бе забавила темпото, за да се ориентира. — Боже, тук не се диша!
— Насам!
Клеър се чувстваше омърсена — не само защото я опипваха, което продължаваше да се случва, но и защото се отъркваше в потта на другите, докато Ева с мъка успя да ги изведе на едно малко по-празно местенце в другия край на стаята, до стълбите. Там сигурно бе мястото за тези, които не танцуват. Имаше няколко срамежливи момичета, маскирани в готически дрешки, които стояха скупчени заедно за утеха и (Клеър подозираше) за защита. Изпита съчувствие към тях.
— Як купон! — извика силно Ева, за да надвие думкащия ритъм на музиката. — Да можех и аз да се впусна!
— Сам вижда ли се някъде?
— Не! Няма го тук! Хайде да проверим в другите стаи!
След суматохата в големия салон, кухнята изглеждаше като малък кабинет, макар че и тя бе претъпкана с хора, които разговаряха високо и бурно жестикулираха. Тук имаше още купи с пунш, което вбесяваше Клеър. Тя бе жадна, но сега не бе моментът да прибавя и напиване към проблемите си. Залогът бе твърде висок.
Ушите й още кънтяха. Тук поне имаше място и можеше да диша. Клеър инстинктивно потърси мобилния си телефон, сети се, че колелата на белия микробус го бяха смачкали, и изруга тихо.
— Колко е часът? — попита тя Ева, която на свой ред погледна черния си часовник (украсен, разбира се, с черепи).