Клеър с мъка се изправи на крака и остана права. Бе се подпряла на стената, имаше късмет, че е в ъгъла, където стените не й позволяваха да се катурне. Ръцете й трепереха и момчетата щяха да забележат това, ако се опиташе да вдигне бухалката, затова тя уж небрежно потупваше с нея по крака си.
— Някой иска ли? — попита тя. — Няма много да ви нараня.
Това си бе чисто представление и те само трябваше да изчакат. Тъпанарят от кафенето добре знаеше това и тя усещаше как наркотикът — какво, ли по дяволите, бе изпила? — отнема концентрацията й, силите й, прави я бавна, глупава и лесна плячка.
Шейн, помисли си тя и се насили да остане права още малко. Шейн има нужда от мен. Няма да позволя това да се случи.
— Блъфираш — каза тъпанарят и заобиколи леглото. Клеър замахна към него, не улучи и удари бухалката в дървото толкова силно, че зъбите й изтракаха.
Той грабна бухалката и лесно я изтръгна от ръцете й. Подхвърли я на едно от момчетата, което я хвана с една ръка.
— Това — каза той — бе наистина глупаво. Можеше да бъде лесно и хубаво, знаеш, нали?
— Имам защитата на Амели — отговори Клеър.
Той я сграбчи за гърлото, хвана я за яката на черната й риза с щамповани черепи и я повлече напред. Краката й се огънаха, когато се опита да се дръпне.
— Не ме интересува. Не съм от този тъп град. Никой от нас не е оттук. Моника каза, че така трябва да постъпим, за да избегнем тъпите правила, каквито и да са те. Която и да е Амели, може да ме цуне отзад. След като и ти го направиш.
Вратата към коридора издаде някакъв глух, металически звук и бавно се отвори. Клеър примигна и се опита да фокусира погледа си, защото там имаше някой. Не, двама. Единият беше с рижа коса. Нямаше ли нещо за някаква рижа коса… о, да. Сам имаше рижа коса. Вампирът Сам. Самият Сам. Дядото на Майкъл, колко странно!
Вратата вече нямаше брава отвън. Вътрешната й част тупна глухо на килима и се изтърколи под леглото.
— Клеър! — О, това бе Ева. — О, Боже…
— Извинявай — каза Сам, — но какво каза за Амели?
Тъпанарят от кафенето пусна ризата на Клеър и тя се свлече до стената. Опипа наоколо за нещо, което можеше да използва като оръжие, но намери само още мръсни чорапи, които не бяха на купа за пране. Това очевидно бе смешно. Тя се изкикоти и подпря глава на стената, за да отпусне врата си. Вратът я болеше.
— Казах Амели да ме цуне отзад, Рижко. И какво ще направиш? Ще ме усмъртиш с поглед ли?
Сам просто си стоеше там. Клеър не забелязваше нещо в него да се променя, но изведнъж стаята стана… студена.
— Не прави това — каза Сам. — Ева, вземи приятелката си.
— Да, Ева, влез, имаме голямо, хубаво легло! — Йън се изкикоти. — Чувам, че знаеш как да се забавляваш. — Той хвърли на пода изцапания с кръв чорап, който държеше на носа си, и се приготви да сграбчи Ева, ако влезе вътре. Сам погледна за миг захвърления чорап, взе го, изви го и изцеди кръвта в шепата на ръката си.
После я облиза. Бавно. Като местеше поглед от момче на момче.
— Казах да не го правите — прошепна той.
Клеър усети как главата й жужи, като голям пчелен кошер. О, ще припадна, това бе гадно.
— По дяволите! — прошепна Йън и бързо отстъпи. — Ти си откачен, човече!
— Понякога — съгласи се Сам. — Ева, иди я вземи. Никой няма да те докосне.
Ева внимателно мина край него, отиде бързо при Клеър, прегърна я и отново я изправи.
— Можеш ли да вървиш?
— Не съвсем — каза Клеър и се опита да не повърне. Обливаха я ту горещи, ту студени вълни, постоянно й се повдигаше, всичко й се струваше размазано и забавно, дори и ужасът в очите на Ева.
Не бе забавно обаче, когато тъпанарят от кафенето се опита да сграбчи Ева.
Той се хвърли през леглото и се протегна към китката на Ева, Клеър бе много замаяна, за да схване защо го прави, може би се надяваше да я използва като щит срещу Сам. Но каквото и да бе намислил, решението се оказа лошо.
Сам се придвижи за миг и докато Клеър примигне, тъпанарят от кафенето бе притиснат към стената, с широко отворени очи, и гледаше в лицето на Сам на около десетина сантиметра разстояние.
— Аз казах — прошепна Сам — никой да не я докосва. Глух ли си?
Клеър не видя, но си помисли, че вероятно му е показал зъбите си, защото тъпанарят от кафенето изскимтя като бито куче.
Другите момчета се отдръпнаха от пътя на Ева, без дори да се опитат да я спрат.
— Моника — каза Клеър. — Мисля, че е била Моника. Тя е накарала Йън да ме покани.
— Какво?