— Мъртъв е — прошепна тя.
В гърдите му бе забит дървен кол.
— Но… той не е вампир — каза Клеър. — Нали?
— Не ги е интересувало. Приличал е на такъв и сигурно им се е изпречил на пътя — обясни Сам. — В другата стая има двама мъртви вампири. Този е бил грешка.
— В другата стая? — попита Клеър. — Как разбра?
— Просто знам. — Сам прекрачи тялото и премести един счупен диван. Под краката му скърцаше стъкло. Сирените се чуваха все по-близо, закъснели за купона, както обикновено.
— Хората на Франк ли бяха? — попита Ева. — Рокерите?
Сам не отговори, но и не бе нужно. Колко развилнели се антивампирски банди има в Морганвил?
Клеър затвори очи и опря глава на гърдите на Сам, като просто искаше да си почине за секунда.
И… изпадна в безсъзнание.
Събуди се от шума на гласове и неистова болка в главата. Устата й бе пресъхнала, а езика си усещаше като дебела кифла, покрита с шкурка. Освен това й се гадеше.
Лежеше в своето легло вкъщи.
Клеър стана, изтича в банята, погрижи се първо за гаденето, после се погледна в огледалото. Ужас! По лицето й бе размазан грим, черната очна линия се бе разтекла навсякъде, а боядисаната с черен спрей коса стърчеше на сплъстени кичури.
Клеър пусна душа, свали готическата дегизировка и седна във ваната под силната струя вода. Сапунът на целия свят нямаше да й стигне, но тя опита, като усилено търкаше. Търка, докато кожата я засмъдя.
Замръзна, когато чу да се чука на вратата на банята.
— Клеър? Аз съм, Ева. Добре ли си?
— Да — каза тя. — Добре съм. — Гласът й прозвуча глух и слаб.
Ева сигурно й повярва, защото си тръгна. Клеър съжали, че го направи. Искаше й се да си поговори с някого. Някой да прояви съчувствие към нея. Бях почти…
Най-лошото бе, че тези момчета не бяха чудовища. Всъщност през повечето време си бяха съвсем наред. Как бе възможно това? Как може хората да са и лоши, и в същото време добри? Доброто си е добро, лошото си е лошо, трябва да се прави разлика, нали? Като при вампирите, прошепна част от съзнанието й. Каква бе Амели? Какъв бе Сам? Сам й спаси живота. Към коя група да го причисли?
Не знаеше. Не искаше повече да мисли за това. Клеър седя под леещата се гореща вода известно време, докато не потече хладка, и тя се сети, че вероятно и Ева иска да си вземе душ. По дяволите! Скочи, затвори кранчетата, подсуши се и осъзна, че не си е взела дрехи. Загърна се в хавлията, за да притича набързо до стаята си.
Когато отвори вратата на банята, Майкъл стоеше отвън. Той вдигна поглед, видя, че не е облечена, и се смути.
Обърна се с гръб.
— Иди си вземи дрехи. Трябва да поговорим.
— Колко е часът? — попита тя. Той не отговори и нещо се надигна в стомаха й. — Майкъл? Колко е часът?
— Просто се облечи — каза той. — И слез долу.
Тя се втурна към стаята си, пусна хавлията и грабна малкия си будилник.
Беше четири часът сутринта. След два часа се съмваше.
— Не — прошепна тя. — Не… Бе спала с часове.
Нямаше време за губене. Клеър си облече бельо, дънки, тениска, грабна обувките и чорапите и хукна към стълбите.
Спря на първото стъпало, когато чу гласа на Амели. Амели? В къщата? Защо? Някак си очакваше Сам, не че Майкъл харесва вампири, но той е от семейството, нали? А освен това, Сам изглеждаше свестен. И, разбира се, когато слезе още едно стъпало, видя рижата глава на Сам. Той стоеше в най-отдалечения ъгъл, близо до кухнята, със скръстени ръце.
Амели и Майкъл бяха в средата на стаята.
— Хей! — гласът на Ева, който се чу зад гърба й, я накара да подскочи. Клеър се обърна и я видя, облечена в дебела черна хавлия, с дрехи в ръце. — Ще си взема душ. Кажи им, че ей сега идвам, става ли?
Ева изглеждаше уморена, гримът й се бе изтрил. Клеър се почувства виновна, че използва всичката гореща вода.
— Добре — каза тя и слезе още едно стъпало надолу към дневната. Стъпките на Ева заскърцаха зад нея и вратата на банята се затвори. Водата потече.
Клеър чу Амели да казва:
— … не мога да го променя. Разбирате ли? Веднъж, след като направиш този избор, няма връщане назад. Свършено е.
Това не звучеше добре. Изобщо не звучеше добре. Клеър все още бе разтреперана и й се гадеше, сякаш бе изпила половин галон от червения пунш на купона, и въобще не се чувстваше във форма отново да се изправи пред Амели. За този ден й стигаше дозата от страх. Може би щеше да изчака Ева.
— Разбирам — отговори Майкъл. — Но вече нямаме голям избор. Не мога да живея повече така, затворен в къщата. Трябва да изляза. Не мога да помогна на Шейн, ако съм затворен тук.