— Може би въобще няма да можеш да помогнеш на Шейн — заяви хладно Амели. — Не бих направила такъв избор заради обичта си към приятел. Може да се окаже лошо и за двама ви.
— Животът е риск, нали? Значи трябва да рискувам. Тя поклати глава.
— Самюел, моля те, поговори с него. Обясни му.
Сам се размърда от мястото си в ъгъла, но не се приближи.
— Тя е права, хлапе. Не знаеш в какво се замесваш. Мислиш, че знаеш, но… не знаеш. Така си добре — жив си, в безопасност си, имаш приятели, които те обичат. Семейство. Стой си вкъщи.
Майкъл се засмя глухо и смехът му прозвуча някак странно.
— Да си остана вкъщи? Боже, какъв избор имам? Тази къща представлява една огромна гробница. Аз не съм жив. Аз съм погребан жив.
Сам поклати и наведе глава, за да избегне погледа на Майкъл.
Амели пристъпи към него.
— Майкъл. Моля те, помисли за какво ме молиш. Трудно е не само за теб, но и за мен. Ако те освободя от къщата, цената ще е ужасна. Ще има безкрайна болка и загуба на много неща, които нито ти, нито аз можем да назовем. Ще се промениш, при това завинаги. Ще живееш и умираш по моя команда, разбираш ли? Ти никога няма да бъдеш получовек, какъвто си сега. Никога вече. — Бавно поклати глава. — Мисля, че ще съжаляваш, а за нас съжалението е като рак. То изпепелява желанието ни за живот.
— Така ли? Как смяташ, че се чувствам затворен тук, когато хората имат нужда от мен? — попита Майкъл. Бе свил юмруци, лицето му бе напрегнато и зачервено. — Станах свидетел как едва не убиха приятелката ми на метър и половина от мен и не можех да направя нищо, защото бе извън къщата. А сега Шейн е съвсем сам някъде навън. По-лошо не може да е, Амели. Повярвай ми. Ако няма да спасиш Шейн, тогава трябва да изпълниш това ми желание. Моля те.
Той молеше Амели, но за какво? Нещо, което тя да направи, за да го освободи? Клеър слезе още едно стъпало, видя, че Сам вдигна поглед и го закова върху нея. Очакваше да каже нещо, но той просто леко й кимна с глава. Предупреждаваше я.
Разколебана, тя се върна в горния край на стълбите. Може би трябва да повика Ева? Не, водата в банята още течеше. Трябваше да изчака. Майкъл нямаше да направи нещо глупаво, нали?
Докато се колебаеше, чу Амели да казва нещо, което не можа съвсем да разбере, освен една дума.
— Вампир.
И чу Майкъл да казва:
— Да.
— Не! — Клеър скочи и хукна надолу с все сила, но преди да успее да стигне края на стълбите, Сам застана в подножието им и впери поглед в нея. Бе застанал на пътя й. Тя погледна над парапета към Майкъл и Амели и видя, че и Майкъл я гледа.
Изглеждаше изплашен, но й се усмихна неуверено, както й се бе усмихнал Шейн от клетката. Опитваше се да изглежда, сякаш няма нищо страшно.
— Всичко е наред, Клеър — каза той. — Знам какво правя. Така трябва да бъде.
— Не, не трябва! — Тя слезе още едно стъпало, като се държеше с две ръце за парапета. Отново й стана горещо и замаяно, но си помисли, че ако ще припада, поне Сам е там и ще я хване. — Майкъл, моля те. Не прави това!
— Оливър се опита да ме превърне във вампир. Но той ме превърна в… — С жест на отвращение Майкъл посочи себе си. — Аз съм полужив, Клеър, и няма връщане назад. Мога да вървя само напред.
На това тя не можеше да отговори нищо, защото бе прав. Във всяко отношение. Не можеше отново да стане нормално момче, а не можеше и да живее затворен тук и безпомощен. Може би щеше да е възможно, ако не бяха хванали Шейн, но сега…
— Майкъл, моля те! — Очите й се напълниха със сълзи. — Не искам да се променяш.
— Всеки се променя.
— Не и по този начин — каза Амели. Тя стоеше като Снежна кралица, съвършена, бяла и спокойна, в нея нямаше нищо човешко. — Няма да си мъжът, когото Ева познава, Майкъл. Или когото обича. Ще рискуваш ли и това?
Майкъл пое дълбоко дъх и се обърна към нея:
— Да. Ще рискувам.
Амели остана безмълвна за миг, после кимна.
— Сам — каза тя, — отведи хлапето. Не са нужни свидетели.
— Няма да се махна — каза Клеър.
Прекрасни намерения! Сам изкачи три стъпала, грабна я на ръце и я занесе горе. Клеър опита да се хване за парапета, но пръстите й се изплъзнаха.
— Майкъл! Майкъл, не! Не го прави!
Сам я занесе в стаята й и я сложи на леглото. Преди тя да успее да седне, вече бе излязъл и затваряше вратата.
По-късно, когато размишляваше върху това, Клеър не можеше да каже дали е чула писъка, или го е усетила, но той сякаш разтърси основите на Стъклената къща, отекна в главата й. Тя изстена и запуши с ръце ушите си. Това не спря писъка. Той продължи дълго, болезнен и силен като свирката на локомотив, а Клеър почувства, че нещо я дърпа, сякаш е кукла от парцали и огромно злобно дете й дърпа конците.