Едва не се сблъска с Майкъл, който сега се движеше много по-тихо от обичайното. И той като нея изглеждаше изненадан. Зад него вървеше Сам, но от Амели нямаше и следа.
— Добре ли си? — попита тя. Майкъл кимна. Изглеждаше по-добре по някакъв странен начин. Спокоен.
— Няма да…? — С ръка изимитира зъби, забити във врата й. Той се усмихна.
— Няма начин, хлапе. — Леко разроши косата й. — Нали се уговорихме за вечеря в чест на Шейн.
— Уговорка? — Ева прозвуча напрегнато, излизайки от стаята си, и Клеър не я винеше. Досега за тях уговорките не бяха особено успешни.
— Ако върнем Моника жива и здрава, освобождават Шейн. Семейство Морел имат голямо влияние в този град, дори сред вампирите. — Към които вече се числеше и Майкъл, но с което изглежда още не бе свикнал. — Оливър е склонен на размяна. Може би не точно склонен… убедиха го.
— Шейн за Моника? Чудно! — Ева осъзна, че държи кол в ръката си, изчерви се и го прибра. Сам и Майкъл не се притесниха. — Ъ-ъ, съжалявам. Нищо лично… Значи ние и вие двамата срещу целия свят, така ли?
— Не — каза Сам и погледна Майкъл. — Трима сте. Аз не мога да дойда с вас.
— Какво? Но ти…
— Съжалявам. — Думите на Сам прозвучаха искрено и сериозно. — Нареждане на Амели. Вампирите остават неутрални, Майкъл прави изключение заради уговорката си с Амели. Не мога да ви помогна.
— Но…
— Не мога — отговори той твърдо и въздъхна. — Ще получите помощ от хората, само това мога да ви кажа. Успех! — Той тръгна към вратата, после се обърна. — Благодаря ви, Клеър, Ева.
— За какво?
Сам грейна в усмивка, която заприлича на усмивката на Майкъл.
— Вие ме заведохте при Амели и тя разговаря с мен. Това е много важно.
Клеър бе сигурна, че става дума за дълга история, изпълнена с болка и копнеж, и всичко това, забеляза тя, бе изписано на лицето му. Амели? Той обичаше Амели? Беше все едно да обичаш Мона Лиза — картината, а не жената. Бяха ли останали у Амели достатъчно чувства, за да изпитва нещо към Сам?
Може би някога е имала такива. Леле!
Сам кимна на Майкъл като на равен, излезе и затвори вратата след себе си.
— Хей — каза Ева. — Той имаше ли покана да влезе в къщата?
— Не му е нужна — отговори Майкъл. — Къщата се промени, щом аз се промених. Сега на хората им трябва покана. С изключение на вас, тъй като живеете тук.
— Но това е глупаво.
— Такава е защитата — каза Майкъл. — Знаете как действа.
Клеър не знаеше, но бе очарована. Сега обаче не бе моментът.
— Хм, той каза, че от града ще изпратят помощ.
— Ричард Морел, братът на Моника, който е полицай — обясни Майкъл. — Придружават го Хес и Лоу.
— Това ли са всички? — изписка Клеър.
Защото рокерите бяха много. Ама много Без да споменаваме бащата на Шейн, който откровено я плашеше повече и от вампирите, защото за него не важаха никакви правила.
Странно, но вампирите много държат на правилата. Кой знае?
— Искам вие двете да останете тук — заяви Майкъл.
— Не — решително отказа Ева. Клеър направи същото.
— Сериозно, трябва да останете. Ще стане опасно.
— Опасно? Пич, те убиха студенти. В Студентския град! — отвърна рязко Ева. — Ние бяхме там Не схващаш ли? Тук не сме в безопасност, а може би ще успеем да помогнем. Поне можем да хванем Моника и да затътрим кльощавия й задник при баща й, докато вие, смели и силни мъже, отблъснете лошите. Става ли?
— Тогава без Клеър.
— Клеър решава за себе си — каза Клеър. — В случай че си забравил.
— Клеър не решава за такива неща, защото Клеър е на шестнадесет и Майкъл не иска да обяснява за трагичната й смърт на родителите й. Така че, не.
— Какво ще направиш? — попита Ева и наклони глава. — Ще я заключиш в стаята й ли?
Той погледна едната, после другата и се намръщи.
— О, по дяволите! Това женска солидарност ли е?
— Можеш да се обзаложиш, че е това — каза Ева. — Някой трябва да наблюдава и теб. — Усмивката й изчезна, защото това бе истина, а не просто забавна идея. Майкъл се прокашля.
— Чухте ли?
— Какво?
— Спирачки на кола. Отвън.
— Страхотно — каза Ева. — Имаш и слух на вампир. Вече няма да имам тайни тук. Достатъчно лошо беше, докато беше призрак… — Много сполучливо се преструваше на спокойна, но Клеър знаеше, че не е така. Очевидно и Майкъл знаеше, защото протегна ръка и докосна бузата й — малък жест, но казваше много.
— Останете тук — нареди той.
Трябваше да се досети, че няма да останат, поне не там, където бяха. Клеър и Ева го последваха по коридора, като го гледаха как отключва предната врата и я отваря.