— Не, това е завой — задъхано каза Ева, завъртя волана и Клеър не разбра как накара колата да вземе този невъзможен завой, като само леко я чукна и одраска в циментовата стена. — Ау! Ще остане драскотина! — И тя се засмя високо и невъздържано и пак натисна газта. — Дръж се, Клеър! Следваща спирка „Градът на лудите“!
Клеър си помисли, че почти са пристигнали.
След всичките тези гадни завои бе загубила представа колко път са изминали. Всъщност бе започнала да мисли, че Ева не знае къде отива и просто взема завои на посоки, като се надява да открие изход, когато внезапно тунелът свърши и колата тръгна по наклон, после отново излезе на открито.
— Улица „Бонд“ — каза Ева. — Шикозен търговски квартал за вампири, хубави ресторанти и… О, по дяволите!
Тя така внезапно удари спирачките и спря толкова рязко, че предпазният колан болезнено притисна Клеър. Не че Клеър забеляза кой знае колко от всичко това, защото и тя, като Ева, бе ужасена от гледката, разкрила се пред очите им.
— Кажи ми, че това не е мястото — каза тя.
Защото на мястото бушуваше пожар.
Полицейската кола на Ричард Морел бе паркирана до портата от ковано желязо и вратите й бяха отворени. Явно момчетата са бързали да излязат. Ева придвижи кадилака по-близо, после изключи двигателя и двете момичета с ужас наблюдаваха как пламъците излизат от прозорците и от покрива на голямата каменна сграда.
— Къде е пожарната? — попита Клеър. — Къде са полицаите?
— Не знам, но не можем да разчитаме на помощ. Не и тази вечер. — Ева отвори вратата от своята страна и излезе. — Виждаш ли ги някъде?
— Не! — Клеър трепна, когато на горните етажи избухна прозорец. — А ти?
— Трябва да влезем!
— Да влезем? — Клеър щеше да изтъкне колко неразумно е това, но тогава видя, че някой лежи неподвижно отвъд портата. — Ева! — Тя изтича до портата и я разтърси, но се оказа заключена.
— Качвай се! — извика Ева и се покатери по желязната порта. Клеър я последва. Желязото бе хлъзгаво и грапаво, поряза се, но успя да стигне догоре, после се прехвърли от другата страна и скочи. Удари се силно и тромаво успя да се изправи на крака. Ева бе успяла да се приземи доста по-сполучливо и вече се придвижваше към мъжа, който лежеше на земята.
Той се оказа един от бандата на Франк. Мъртъв. Ева безмълвно вдигна поглед към Клеър и й показа кръвта по ръката си, като поклати глава.
— Застрелян е — каза тя. — О, Боже! Те са вътре, Клеър. Майкъл е вътре!
Но не беше, защото само след миг, когато Ева се опитваше да се спусне към изпълнената с дим отворена врата, Майкъл излезе оттам, грабна я и я върна.
— Не! — извика той. — Какво, по дяволите, правите тук?
— Майкъл! — Ева се обърна и се хвърли в прегръдките му. — Къде е Моника?
— Вътре. — Майкъл изглеждаше ужасно, опушен и със зачервени очи, тук-там ризата му бе обгоряла. — Другите влязоха да я извадят. Аз… наложи се да изляза.
Огънят убива вампирите. Клеър си го спомни от списъка, който бе направила малко след като се засели в Морганвил. Тя не можеше да повярва, че бе рискувал новия си живот на вампир.
— По дяволите! — извика Ева. — Ако влезеш и загинеш заради Моника Морел, няма да ти простя!
— Няма да е заради Моника — каза той. — Знаеш го.
Те се загледаха в пламъците и зачакаха. Изминаха секунди, а никой не се показваше — нито Моника, нито полицаите. На изток хоризонтът просветляваше, Клеър осъзна, че се зазорява.
Настъпваше утро и нямаха достатъчно време да заведат Моника до Площада на Основателя, ако въобще можеха да я спасят.
Ако все още бе жива.
— Слънцето изгрява! — извика Майкъл, а пожарът ревеше.
Клеър не го попита как е разбрал. Когато бе призрак познаваше, че съмва и тя предположи, че вампирите имат същото усещане за време като призраците. Да, това обяснява нещата. Ако знаеш кога да се покриеш, помага да оцелееш.
— Трябва да се махнеш оттук! — извика тя. Черен облак гъст дим излезе от вратата и тя се сви на две и се закашля. Всички се дръпнаха. — Майкъл, трябва да се махнеш! Веднага!
— Не!
— Поне влез в полицейската кола! — Ева посочи към колата от другата страна на оградата. — Има тъмни прозорци! Ние ще чакаме тук, кълна се!
— Няма да ви оставя!
Слънцето се появи на далечния хоризонт в златисти отблясъци и където докоснеше бледата кожа на Майкъл, тя започваше да цвърчи и пуши. Той изсъска от болка и удари мястото с ръка. От ръката му лумна пламък.
Двете момичета изпищяха и Ева го заведе на сянка. Това помогна, но не много. Майкъл все още гореше, но по-бавно, стенеше и очевидно се опитваше да не крещи.