— По дяволите! — пъшкаше и кашляше Ева и изведнъж Клеър се намери на открито, на слънце, като гледаше черния пушек, който се виеше в небето. — Клеър! Дишай, по дяволите!
Не бе дишане, по-скоро дробовете й се късаха, но поне в тях влизаше и излизаше въздух. Тя чу, че до нея кашля някой, вдигна глава и видя Моника, застанала на ръце и крака, как плюе черна течност.
А Ева извличаше Ричард Морел за краката.
Ева се строполи до тях, и тя кашляше, а някъде далече, сред пукота на пламъците, Клеър чу сирени. А, сега идват. Чудесно. Парите на данъкоплатците в действие, макар че тя не бе данъкоплатец…
Клеър с болка се изправи на крака. Дрехите й бяха обгорени, усещаше миризмата на изгоряла коса. Щеше да се остави на болката по-късно, но сега просто се радваше, че е жива.
— Вземи Моника — хрипливо каза тя на Ева и хвана Моника за едната ръка. Ева я грабна за другата и я повлякоха през паркинга до разбитата порта. Хес и Лоу се бяха облегнали на полицейската кола. Невероятно, но Лоу пушеше цигара. Той я хвърли, успя да се задържи на крака, да се добере до Ричард и да му помогне да се изправи.
— Майкъл! — Ева почука на прозореца на полицейската кола. Клеър примигна с насълзени очи, едва различаваше сянката му през тъмното стъкло. — Премести се! — Ева отвори внимателно задната врата, увери се, че слънцето не го огрява, и натика Моника на задната седалка, после влезе при тях. Моника протестиращо измърмори. — О, млъквай и бъди благодарна.
Клеър мина отпред, на предната седалка, влезе и попита смутено:
— Кой ще кара?
Ричард Морел седна зад волана.
— Джоу и Травис ще останат тук — каза той. — После ще ви върна при вашата кола. Дръжте се.
Ричард изкара полицейската кола на задна и се понесе с пълна газ към Площада на Основателя, включил светлини и сирени. Между пристъпите на кашлица Моника успя да каже първите си смислени думи.
— Клеър… кучка такава! — Гласът й прозвуча суров и дрезгав. — Смяташ… че това ни прави… приятелки ли?
— Боже, не — каза Клеър. — Но смятам, че си ми длъжница.
Моника се облещи.
— Ще сме квит, когато освободят Шейн.
Моника закашля отново:
— Ще ти се.
12
На Площада на Основателя бе истинска лудница. Ричард трябваше да спре колата почти на една пряка от кордона от полицейски коли с включени лампи. Клеър излезе и отново я обзе пристъп на кашлица, толкова лош, че Ева трябваше да я потупа по гърба и тя да разговаря с мрачната униформена полицайка, която стоеше на пост на загражденията.
— Трябва да се видим с кмета Морел — каза тя.
— Кметът е зает — отвърна полицайката. — Трябва да чакате.
— Но…
Моника излезе от задната врата на колата и очите на полицайката се разшириха.
— Госпожице Морел? — Е, Клеър трябваше да признае, че опушеното плашило с изгоряла коса не приличаше много на обичайната Моника. Тя тайно се надяваше някой да направи снимки и да ги качи в интернет.
Когато и Ричард излезе от колата, полицайката преглътна от изумление.
— Боже! Извинете, сър. Чакайте, ще извикам някого. — Тя се обади по радиостанцията и предаде информацията. Докато чакаха, им даде бутилирана вода от нейната полицейска кола. Клеър взе две бутилки и се върна в патрулката, където Майкъл седеше със затворени очи. Той се размърда и я погледна, когато го извика. Не изглеждаше добре — бял като хартия, с изгаряния на места и очевидно зле. Подаде му водата.
— Не знам дали ще помогне, но…
Майкъл кимна и отпи няколко глътки. Клеър отвори своята бутилка и отпи, като почти изстена от удоволствие. Нищо не бе й се услаждало така през целия й живот, както тази хладка, блудкава вода, която отмиваше пушека от гърлото й.
— Мислех си… — Майкъл облиза устни и отпусна назад глава на облегалката. — Мислех, че ще съм по-силен. Виждал съм други вампири през деня.
— По-стари — каза Клеър. — Мисля, че отнема известно време. Амели дори може да се разхожда денем, но тя е много стара. Просто трябва да си търпелив, Майкъл.
— Търпелив? — Той затвори очи. — Клеър, днес е първият ден, откакто напускам къщата от почти година, най-добрият ми приятел е все още със смъртно наказание, а ти ми казваш да съм търпелив?
Като й обясни нещата по този начин, наистина звучеше глупаво. Тя безмълвно си изпи водата, като бършеше потта от челото си и се мръщеше на саждите.
Всичко ще е наред, каза си тя. Ще си върнем Шейн, ще се приберем всички вкъщи, всичко ще е наред.
Макар и да знаеше, че това е малко вероятно, за опора й трябваше нещо, в което да вярва.
Чакаха само пет минути и дойде самият кмет, последван от разтревожена свита и двама униформени парамедици, които се спуснаха към Моника и Ричард, без да обръщат внимание на Клеър и Ева.