— А, героят се появи. — Оливър се обърна към него и в това време Клеър успя да огледа Шейн по-добре. Забеляза страха в очите му и сърцето й се сви от болка за него. Той преживя толкова много, не заслужаваше и това. Не и това. — Допусках, че ще предложиш. Какво ще стане, ако взема и двама ви? Аз съм щедър и справедлив господар. Питай Ева.
— Не вярвай на това, което казва. Той е в комбина с баща ти — изхриптя Клеър. — Те си сътрудничат през цялото време. Оливър е уредил да убият Брандън. Шейн…
— Знам всичко — каза Шейн. — Политика, нали, Оливър? Надхитряне, между теб и Амели. За вас ние сме просто пионки. Е, тя не е пионка. Пусни я.
— Добре, млади рицарю — усмихна се Оливър. — Щом настояваш.
Ще я убие, той наистина бе…
Шейн държеше нещо в ръка и го хвърли в очите на Оливър.
Приличаше на вода, но явно имаше изгарящо действие на киселина. Оливър пусна Клеър и изкрещя, като се препъна назад, разкъса шапката на главата си и се наведе, като дращеше лицето си…
Шейн хвана Клеър за ръка, дръпна я и двамата побягнаха.
Направо в сградата на старата болница.
Полицаи, вампири и техните слуги с рев се втурнаха през открития, огрян от слънцето паркинг. Някои от вампирите се сринаха, ударени от горещото слънце, но не всички. Съвсем не всички.
Шейн бутна Клеър през вратата и извика:
— Давай!
Огромно, тежко дървено бюро падна на една страна и затисна вратата с трясък, после от горния балкон върху него падна още едно.
Шейн дишаше тежко, грабна Клеър и силно я прегърна.
— Добре ли си? — попита той. — Нямаш следи от зъби или нещо такова, нали?
— Добре съм — отговори задъхано тя. — О, Боже, Шейн!
— Значи тези сажди по тебе са просто мода, така ли? А си добре.
Тя се притисна силно до него.
— Имаше пожар.
— Сериозно ли говориш? Татко се забавлява по ужасен начин. — Шейн преглътна и я откъсна от себе си. — Извадихте ли Моника оттам? Татко ми каза, че е възнамерявал да я остави вътре. — Тя кимна. В очите на Шейн проблесна облекчение. — Опитах се да спра това, Клеър, но той не ме послуша.
— Никога не те е слушал. Не знаеше ли това?
Шейн сви рамене и се огледа наоколо.
— Странно, все се надявам, че ще ме послуша. Къде е Ева? В полицейската кола ли?
С Майкъл, за малко да отвърне, но осъзна, че вероятно не е най-подходящият момент да съобщи на Шейн, че най-добрият му приятел вече е истински вампир. Та Шейн още не бе свикнал с идеята за призрака!
— Да. В полицейската кола е. — Тя хвана края на ризата му и я повдигна да обърше кръвта от лицето му.
— Ох.
— Къде е баща ти?
— Изнасят се — каза той. — Опита се да ме накара да тръгна с тях, но аз казах, че ще замина, когато си те върна. Така че предполагам, сега му е времето.
От едната й страна се чу тракане на метал и освен за чудото, че видя Шейн, очите на Клеър изведнъж се отвориха и за света наоколо. Тя огледа стаята, където стояха. Беше голямо фоайе, подът бе покрит с изтъркани, грозни зелени плочки. По-голямата част от малкото мебели, останали в помещението, бяха фиксирани за пода, като бюрото на рецепцията. Стените бяха почернели и по тях имаше широки ивици мухъл, крушките висяха отгоре изкривени, очевидно готови да паднат и при най-слабото разтърсване. Олющени шкафове за медицински картони закриваха прозорците във фоайето, а над него се виждаше някакъв разнебитен втори етаж.
Миришеше на мъртви тела — дори по-лошо, атмосферата бе мъртвешка, сякаш тук през годините се бяха случвали ужасни неща. Клеър се сети за Стъклената къща и енергията, съхранена в нея. Каква ли енергия е съхранена тук? И откъде ли е дошла? При мисълта за това потръпна.
— Идват! — извика някой отгоре и Шейн вдигна ръка да покаже, че е чул. — Време е да се омитаме оттук, човече!
— Идваме. — Той грабна ръката на Клеър. — Хайде. Знаем изход.
— Така ли?
— Тунелите на моргата.
— Какво?
— Довери ми се.
— Добре, но… тунелите на моргата?
— Да — каза Шейн. — Били са зазидани в средата на петдесетте, но ние отворихме единия. Не е отбелязан на картата. Никой не го наблюдава.
— А кой е тук с теб?
— Двама от татковите приятели — отговори Шейн.
— Само те? — попита тя ужасена. — Знаеш ли, че навън има стотина гневни хора? И че са въоръжени?
Зад тях блъскането по вратата се засили. Бюрата, с които бе барикадирана вратата, стържеха по пода, като поддаваха малко по малко. Тя видя проблясъци от дневна светлина да прониква във фоайето.
— Да вървим — каза Шейн. — Хайде.
Клеър се остави да я води, хвърли поглед назад през рамо и видя как бюрата помръдват под натиска на тела. Плъзнаха се по плочките с оглушително скърцане, едното бюро се спука на две, чекмеджетата изпаднаха и се разпиляха с шум и трясък.