Докато вървяха, Шейн махна на един огромен мъжага в черни кожени дрехи и тримата хукнаха по коридора на втория етаж. Беше тъмно, мръсно и страшно, но не толкова страшно като шумовете, които идваха от фоайето. Шейн имаше фенерче, светна с него, за да виждат препятствията по пътя си — паднали стойки, изоставен, прашен инвалиден стол, носилка, катурната на една страна.
— По-бързо — задъхано каза тя, защото чу последния трясък от фоайето.
Тълпите нахлуха.
Клеър смяташе, че не повече от половината вампири са успели да преминат огрения от слънцето паркинг, но успелите очевидно бяха достатъчно силни и вече бяха в сградата, където за тях бе приятно тъмно. Нямаше спор по този въпрос.
Шейн знаеше къде отива. На ъгъла сви вдясно, после вляво, дръпна вратата на един авариен изход и бутна Клеър вътре.
— Качвай се! — каза той. — След втората площадка свий вляво!
По стълбите имаше разни неща. Клеър не ги виждаше много добре дори и на светлината на фенерчето на Шейн, но миришеше на умряло и разложено. Опитваше се да не диша, да избягва лепкавите локви от изсъхнала течност — каквото и да бе, не можеше да го смята за кръв, и продължи да бяга нагоре по стълбите. Първата площадка, после още стъпала, по тези имаше само счупени бутилки, които тя прескочи.
Бутна вратата на аварийния изход и едва не си изкълчи рамото.
Бе заключена.
— Шейн!
Той я отмести от пътя си, сграбчи бравата и дръпна.
— По дяволите! — Яростно ритна вратата, за миг остана объркан, после погледна към продължаващите нагоре стълби.
— Още един етаж! Давай!
Вратата на петия етаж бе отворена и Клеър хукна през нея в мрака.
Кракът й закачи нещо, тя се препъна, тупна по очи на пода и се претърколи. Шейн насочи светлината на фенерчето към нея и освети одраскан балатум, купчини натрупани кашони…
… И един скелет. Клеър изпищя и се отдръпна от него, после се сети, че това е някакъв учебен скелет, който се бе разпилял по пода и в който се бе спънала.
Шейн я грабна за ръката, вдигна я и я поведе след себе си. Клеър погледна през рамо. Не виждаше рокера, онзи, който вървеше след тях. — Къде… Чу писък.
О!
Шейн се забърза с нея по дългия коридор, после зави вляво и дръпна Клеър след себе си. Имаше още аварийни стълби. Той отвори вратата и се спуснаха бързо по стъпалата.
Този изход бе отворен. Шейн я дръпна в друг дълъг, тъмен коридор, вървеше бързо и броеше вратите шепнешком.
Спря пред номер тринадесет.
— Влизай! — каза той и с ритник отвори вратата. Металът поддаде със скърцане, вратата изхвърча назад и се тресна на плочките. Нещо се счупи и издаде звук, сякаш бяха изтървани чинии.
Клеър почувства хлад, защото бе влязла в нещо като морга. Плотове от неръждаема стомана, шкафчета в стената, също от неръждаема стомана, някои зееха отворени и се виждаха плъзгащи се плоскости.
Да, това със сигурност е моргата. И със сигурност отсега нататък често щеше да се явява в кошмарите й, в случай че някога отново заспи.
— Насам, Клеър — нареди Шейн и отвори нещо, което приличаше на шахта за пране.
— О, по дяволите, не! — Както мразеше затворени пространства, нямаше нищо по-лошо от това. И представа си нямаше колко е дълга, но бе тясна, тъмна, а той бе споменал нещо за тунели в моргата? Да не би това да е шахта за трупове? Може би там има заклещен някой труп! О, Боже…
Отвън се чуваха шумове, тълпата напредваше бързо.
— Съжалявам, няма време — каза Шейн, грабна я и я пусна с краката напред в шахтата.
Тя се опита да не пищи. Помисли си, че може и да успее, докато безпомощно се плъзгаше в тъмното, в студения метален тунел, предназначен само за мъртвите.
13
Тупна здраво на камък в тъмното и потисна изгарящата нужда да изхлипа. Една ръка я хвана за рамото и й помогна да се изправи. Чу, че някой тупна зад нея, и се отстрани от пътя тъкмо навреме, когато Шейн — поне си мислеше, че е той — се изтърколи от шахтата.
И пространството се освети.
Е, само от една лампа… и това бе фенерчето. Държеше го бащата на Шейн.
Той хвърли бърз студен поглед към сина си, после към Клеър и каза:
— Къде е Дес?
Шейн изглеждаше изумен.
— Татко, ти трябваше да си заминал! Това бе планът!
— Къде, по дяволите, е Дес?
— Мъртъв е! — извика Шейн. — По дяволите, татко… Франк Колинс изглеждаше адски вбесен и с изкривено лице насочи фенерчето встрани от тях. Клеър примигна, за да изчезнат черните петна от погледа й, и видя, че е насочил светлината към двамата мъжаги, които стояха в тъмното.