— Ей ги пакостниците. Хванахме Денвърс и момчето Колинс. Живи са.
Тя не чу отговора, защото се чудеше дали не е направила ужасна грешка, когато студени стоманени белезници щракнаха около китките й. Полицаят я изправи, като я хвана за лакътя, и тя трепна от болката от натъртените си мускули. До нея Шейн правеше същото. Не се съпротивляваше, но изглеждаше напрегнат.
— Всичко е наред — каза му тя. — Довери ми се.
С обезумял поглед, той кимна.
Дано съм права, помисли си тя, и преглътна, когато ги натикаха на задната седалка в полицейската кола.
Полицаите изобщо не разговаряха с тях. Пътуването бе кратко, премина в мълчание и когато патрулката спря на паркинга пред кметството, там чакаше цял комитет по посрещане. Клеър едва не се разплака, като видя Майкъл и Ева — опушени, но един до друг, хванати за ръце. Изглеждаха обезпокоени. До тях стоеше Ричард Морел с превръзка на главата.
И кметът Морел. Не можеше да разгадае изражението на лицето му — раздразнен, но пък това си бе обичайно за него. Клеър забеляза рижа коса и видя Сам, подпрян на един стълб. Освен Майкъл, той бе единственият вампир там. Или поне единственият, когото виждаше.
Вратите на патрулката се отвориха и Клеър излезе. Кметът я огледа, после огледа и Шейн. Присви очи.
— Моите източници казват, че някой е направил детонатор под болницата — каза той. — Свързал жиците и бил готов да взриви сградата. Изглежда, някой го е обезвредил, преди да се случи нещо.
Шейн каза:
— Клеър дръпна жиците. Баща ми щеше да го взриви и да избие всички вътре.
Баща и син Морел се спогледаха. Дори Сам повдигна глава, макар че остана със скръстени ръце на мястото си и изглеждаше спокоен и неутрален.
— А къде е баща ти? — попита Ричард. — Шейн, не му дължиш нищо. Знаеш това.
— Да — отговори Шейн. — Знам. Замина. Ще ми се да ти кажа, че няма да се върне, но… — Сви рамене. — Освободете Клеър. Тя спаси много хора. Не е наранила никого.
Кметът Морел кимна на полицая, който стоеше зад Клеър. Тя усети, че белезниците потракват, после се разхлабват, и с благодарност скръсти ръце на гърдите си.
— Ами Шейн? — попита тя.
— Вампирите хванаха двама от хората на Франк. Те признали, че Франк е убил Брандън. Шейн е чист — отговори Ричард.
Шейн примигна:
— Какво?
— Вървете си — каза Ричард и един полицай отключи и белезниците на Шейн. — Сам се погрижи да предупреди вампирите. Те не те харесват особено, така че внимавай, но ти не си извършил никакви престъпления. Поне не са сериозни.
— Чудесно! — извика Ева, сграбчи Клеър за ръката, после и Шейн. — Махаме се оттук.
Кадилакът на Ева бе паркиран на няколко метра. Клеър забеляза, че задните и страничните стъкла бяха затъмнени, в колата миришеше на прясна боя и на пода се търкаляха празни кутии от спрей. Тя седна на предната седалка, а Майкъл се мушна отзад. Шейн се поколеба, погледна го, после влезе и затръшна вратата.
Ева запали двигателя.
— Шейн?
— Да?
— Ще те убия, когато се приберем вкъщи.
— Добре — съгласи се Шейн. — Защото точно сега смъртта изглежда по-привлекателна от разговорите за всичко случило се.
Градът бе необичайно тих — пожарите потушени, тълпите разпръснати, нищо интересно. Но Клеър не смяташе, че е приключило. Съвсем не.
Докато пътуваха към къщи, тя се облегна на прозореца изтощена и нещастна. На задната седалка цареше злокобно мълчание, имаше чувството, че се носят буреносни облаци. Ева продължи да бърбори за бащата на Шейн и къде ли е отишъл, но никой не отговори. Надявам се да си е отишъл, помисли си Клеър. Надявам се да се е измъкнал. Не защото не трябваше да си плати, трябва, а защото, ако си плати, това ще означава още скръб за Шейн. Да загуби последния член на вече разбитото си семейство. По-добре, ако баща му просто… изчезне.
— Каза ли на Шейн? — попита Ева.
Клеър седна изправена, примигна и се прозя, докато Ева паркираше кадилака пред къщата.
— Какво?
Ева посочи Майкъл.
— Знаеш какво.
Клеър се обърна и го погледна. Шейн гледаше втренчено напред, с каменно лице.
— Нека позная — каза той. — Появила се е някаква фея магьосница, която ти е дарила свободата и сега можеш да ходиш, когато и където си пожелаеш. Кажи ми, че е така, Майкъл. Защото през цялото време се чудя защо седиш в тази кола и не мога да измисля друг отговор, от който да не ми се повръща.