На ъгъла на „Осемнайсета“ се наложи да минем край сборище, където наркомани си купуваха дрога. Повечето бяха млади мъже, но имаше и няколко деца и две жени, всичките събрани там предизвикателно. Такива сборища се срещат на всяка крачка в тази част на „Саутийст“. Единственото занимание на младежите от квартала е търговията с крек.
— Идвате за ежедневната оборка на труповете ли, полицаи? — подхвърли един от младежите.
Носеше черен панталон с тиранти, нямаше риза, нито чорапи или обувки. Имаше фигура на затворник и целият бе покрит с татуировки.
— Дошли са да съберат боклука — извика гъгниво един по-възрастен мъж с рошава прошарена брада. — Приберете и шибаното псе, дет’ не спира да лае по цяла нощ, тъй и тъй сте дошли. Свършете нещо полезно — добави той.
Ние със Сампсън не му обърнахме внимание и пресякохме улицата, после влязохме в триетажната къща със заковани прозорци. Черно-бял боксер подаде глава от прозорец на третия етаж, като постоянен обитател, и продължи да лае. Иначе сградата изглеждаше изоставена.
Входната врата бе разбивана поне стотина пъти, така че сега се отвори без никакво усилие. В къщата миришеше на огън, боклук, влага и мухъл. На тавана зееше дупка — там, където тръбите на парното бяха избити.
Толкова ненормално бе Нина да завърши живота си на това тъжно отвратително място.
Вече повече от година разследвах неофициално неразкритите случаи на убийства в „Саутийст“, повечето от жертвите бяха неидентифицирани жени. Бройката им вече надвишаваше сто, но никой друг в отдела не приемаше това число или което и да е близко до него. Няколко от убитите бяха наркоманки и проститутки.
Но не и Нина.
Внимателно слязохме по спираловидното стълбище. Не посмяхме да докоснем износения дървен парапет. Забелязах отблясъците на фенери някъде напред и сам запалих своя.
Нина бе дълбоко навътре в мазето на изоставената къща. Поне някой си бе направил труда да огради терена с полицейска лента, за да запази сцената на местопрестъплението.
Видях тялото й — и веднага отместих очи.
Не беше заради това, че бе мъртва, а заради начина, по който бе убита. Опитах се да отвлека мислите и погледа си, докато се овладея.
Джером Търман беше там с екипа от „Бърза помощ“. Имаше и един патрулен офицер, вероятно този, който я бе разпознал. Нямаше съдебен лекар. Не беше необичайно за случаите на убийства в „Саутийст“ да не присъства съдебен лекар.
На пода край тялото имаше увехнали цветя. Съсредоточих се върху тях, още не можех да погледна Нина. Не приличаше на другите случаи на убити жени, но убиецът не следваше строг модел. Това бе един от проблемите, с които се сблъсквах. Това можеше да означава, че фантазията му продължава да се развива — че той не е престанал да измисля нови елементи в ужасяващата си история.
Забелязах късчетата фолио и целофан, с които бе покрит подът. Лъскавите неща привличат плъховете и те обичайно ги отнасят в дупките си. Цялото мазе бе потънало в паяжини.
Трябваше отново да погледна Нина. Налагаше се да я огледам по-внимателно.
— Аз съм детектив Алекс Крос. Нека я огледам по-отблизо — казах най-после на медицинския екип, млади мъж и жена. — Ще ми отнеме само няколко минути, после няма да ви преча.
— Другите детективи вече освободиха тялото — каза мъжът. Той бе много слаб с дълга мръсноруса коса. Не си направи труда да ме погледне. — Нека си довършим работата и да се махаме от тази мръсотия. Всичко наоколо е силно заразно и вони ужасно.
— Просто се отдръпнете — изръмжа Сампсън. — Ставай, преди да съм ти издърпал кокалестия задник.
Мъжът изруга, но стана и се отдръпна от тялото на Нина. Аз се приближих, опитах да се концентрирам и да действам професионално, напрегнах се да си спомня специфичните подробности, които бях събрал при другите убийства на жени в „Саутийст“. Търсех някаква връзка. Запитах се възможно ли е един човек да убива толкова много жени. Ако наистина бе така, това бе една от най-бруталните серии от убийства в историята.
Поех си дълбоко дъх и коленичих до тялото на Нина. Плъховете я бяха открили, виждах следите им, но убиецът бе нанесъл много по-тежки рани.
Изглеждаше, сякаш Нина е била пребита до смърт, с юмруци и навярно с ритници. Сигурно е била ударена повече от сто пъти. Рядко бях виждал такова издевателство над някого. Защо е трябвало да се случи? Тя бе само на трийсет и една години, майка на две деца, мила, талантлива, отдадена на работата си в „Сейнт Антъни“.