— Ето какво мисля. Всичко е започнало със сериозно биполярно разстройство, което по-рано наричаха маниакална депресия. Той го е имал още от дете. Сега е пристрастен към някои наркотични и упойващи лекарства: ксанакс, бенадрил, халдол, ативан, валиум, либриум и още някои. Получава се страхотен коктейл. Всичките могат да се купят от някои местни лекари на подходяща цена. Изненадвам се, че изобщо успява да функционира. Но той се справя. Не рухва. Винаги побеждава.
— Казах на Джеф, че трябва да напусне Вашингтон. Как мислиш, че ще реагира? — попита ме Джоунс. — Кълна се, че кабинетът му миришеше, сякаш вътре от няколко дни се разлага труп.
— Всъщност неговото психическо разстройство понякога се съпътства от особен мирис, обикновено е мирис на метал, на стомана — много силен и зловонен. Вероятно Шейфър не се къпе. Но инстинктите му за играта, за това как да печели и да оцелява, са удивителни — казах аз. — Той няма да спре.
— Какво става с другите играчи? — попита Сампсън. — Така наречените конници?
— Твърдят, че играта е приключила и че за тях е било само описване на фантазии — каза му Джоунс. — Оливър Хайсмит поддържа връзка с нас най-вече за да ни държи настрана, сигурен съм. Всъщност и той самият е доста злокобно копеле. Казва, че е натъжен от убийството на детектив Хамптън. Още не бил сто процента сигурен, че Шейфър е убиецът. Настоява да не изключвам другите възможности.
— А ти изключваш ли ги? — попитах аз, като огледах останалите в стаята.
Джоунс не се поколеба.
— У мен няма никакво съмнение, че Джефри Шейфър е сериен убиец. Видяхме достатъчно и чухме също толкова от вас. Напълно е вероятно да е психопат убиец, какъвто не сме виждали досега. И изобщо не се съмнявам, че в крайна сметка той ще превърти и ще се издаде.
Кимнах.
— И аз мисля така — казах. — Съгласен съм с всичко, което каза. Особено това за психопата убиец.
104.
Онази вечер Шейфър отново си говореше сам. Не можеше да се спре и колкото повече опитваше, толкова по-зле ставаше, все повече се суетеше и си говореше сам.
— Да вървят всичките по дяволите — Джоунс, Крос, Люси и децата, Бу Касади, безгръбначните играчи. Да вървят на майната си. Четиримата конници имаше цел. Това не бе просто игра. В нея имаше много по-дълбок смисъл.
Къщата в „Калорама“ беше празна, прекалено тиха тази вечер. Бе огромна и абсурдна, както може да бъде само една американска къща. „Оригиналният“ архитектурен детайл, двойната дневна стая, шестте камини, отдавна умрелите цветя от цветарския магазин „Астър“, непрочетените книги в кожени подвързии в златисто и кафяво, керамичните съдове на Люси. Повдигаше му се от всичко.
Прекара следващия час и нещо, опитвайки се да се убеди, че не е луд — по-конкретно, че не е наркоман. Наскоро бе прибавил един доктор от Мериленд към източниците си на лекарства. За съжаление незаконно издадените рецепти му струваха цяло състояние. Не можеше да издържи дълго така. Литият и халдолът трябваше да контролират резките промени на настроението, които бяха съвсем реални. Торазинът бе за острото чувство за тревожност, което също бе адски истинско. И нарканът бе за променливите настроения. Безбройните инжекции лорадол бяха за нещо друго, някаква болка, която не помнеше откога има. Знаеше, че има основателни причини да пие и ксанакс, компазин, бенадрил.
Люси вече бе отлетяла за Англия и бе взела децата със себе си. Бяха заминали точно една седмица след края на процеса. Баща й бе истинската причина за отпътуването им. Той бе дошъл във Вашингтон, бе говорил с Люси по-малко от час и тя си опакова багажа и потегли като послушното момиче, каквото винаги е била. Преди да тръгне, Люси има смелостта да каже на Шейфър, че го е подкрепила на процеса единствено заради децата и баща й и че сега „дългът“ й е приключил. Тя не вярваше, че е убиец, на каквото мнение беше баща й, но знаеше, че й е изневерявал, и не би могла да понесе това нито минута повече.
Боже господи, как презираше малката си женичка. Преди Люси да си тръгне, той й изясни, че истинската причина тя да изпълни „дълга“ си бе, за да не разкрие той на пресата нейния неприятен навик да пие наркотични лекарства, което несъмнено би направил, а и все още не бе късно.
В единайсет часа трябваше да излезе, вечерната му разходка. Чувстваше се непоносимо напрегнат и се измъчваше от клаустрофобия. Чудеше се дали ще може да се контролира още една нощ, още една минута дори. Кожата му го стягаше и бе развил десетки дразнещи малки тикове. Не можеше да спре да потропва с проклетия си крак!