Нана започна да цъка.
— Ще видим колко време ще трае.
— Ако искаш миялня, можем да купим — или просто си упражняваш красноречието, преди да подхванеш някоя тема, която е по-достойна за талантите ти? Доколкото си спомням, почитателка си на Демостен и Цицерон.
Тя ме сръга с лакът.
— Хитрец. Мислиш се за много умен, а?
Поклатих глава.
— Всъщност не, Нана. Това е един от големите ми проблеми.
Нана се взря в очите ми. Почти усетих как надниква в душата ми. Тя умее да вниква много дълбоко във важните неща.
— Някога ще спреш ли да се самообвиняваш? — попита тя. — Изглеждаш ужасно.
— Благодаря ти. А ти ще престанеш ли да ме ядеш? — попитах я усмихнат.
Нана винаги успява да ме извади от мрачните настроения по някакъв си неин начин.
Тя кимна с малката си глава.
— Разбира се. Един ден ще спра. Никой не живее вечно, внучето ми.
Засмях се.
— Ти обаче сигурно ще живееш. Ще надживееш и мен, и децата.
Нана се ухили и показа многото си зъби — които си бяха нейни, между другото.
— Наистина се чувствам много добре, като се вземе всичко предвид — каза тя. — Ти още го преследваш, нали? Това правиш нощем? Ти, Джон Сампсън и онзи англичанин — Андрю Джоунс.
Въздъхнах.
— Да, преследвам го. И ще го пипнем. Възможно е да има четирима мъже, замесени в серия от убийства. Тук, в Азия, в Ямайка и в Лондон.
Тя ме мушна с извития си показалец.
— Ела по-близо.
Ухилих й се. Нана е такава нежна душа и в същото време може да бъде толкова строга.
— Искаш да седна на коленете ти ли, стара жено? Сигурна ли си?
— За бога, не. Не сядай у мен, Алекс. Просто се наведи и прояви уважение към възрастта и мъдростта ми. И ми дай една прегръдка.
Направих както ми каза и забелязах, че от кухнята не се чува никакво тракане.
Погледнах към мрежестата врата и видях двамата ми любопитковци да ни гледат, притиснали лица към мрежата. Махнах им с ръка да се дръпнат от вратата и лицата им изчезнаха.
— Искам да бъдеш много, много предпазлив — прошепна Нана. — Но искам да го пипнеш по някакъв начин. Този мъж е най-лошият от всички. Джефри Шейфър е най-лошият, Алекс, най-злият.
107.
Играта всъщност не бе завършила, но се бе променила значително след процеса във Вашингтон.
Беше пет и половина следобед в Лондон и Завоевателя чакаше пред компютъра си. Беше изплашен и трескаво възбуден от това, което се случваше: Четиримата конници отново започваше.
В Манила, Филипините, беше един и трийсет през нощта. Глада бе готов да получи съобщението, новото начало на играта, която обожаваше.
И Войната чакаше новини от Четиримата конници в голямата си къща в Ямайка. Той също бе вманиачен по това как ще свърши играта и кой ще бъде победителят.
Във Вашингтон бе дванайсет и половина и Джефри Шейфър караше бързо от посолството към търговския център „Уайт Флинт Мол“. Чудеше се дали го следят и предположи, че е възможно. Алекс Крос и другите полицаи бяха някъде там, дебнеха да го хванат. Още не ги бе забелязал, което означаваше единствено, че са се заели още по-сериозно със задачата.
Направи неочакван завой надясно, премина през кръговото движение и се изстреля по Небраска Авеню по посока на Америкън Юнивърсити. Промъкна се по задните пътища край университета, после излезе на „Уисконсин“ и се отправи бързо към търговския център.
Влезе в „Блумингдейл“ и откри, че универсалният магазин е почти празен. Боже, и без това презираше американските магазини. Напомняха му за Люси и децата. Мина с бавна стъпка през щандовете за мъжки стоки. Избра си няколко прекалено скъпи спортни ризи „Ралф Лорън“ и два чифта тъмни панталони.
Преметна някакъв костюм „Джорджо Армани“ върху едната си ръка и се отправи с купчината дрехи към пробната. Там подаде дрехите на дежурния продавач, несъмнено, поставен да пази от крадци.
— Размислих — каза той.
— Няма проблем, сър.
Шейфър побягна по тесния коридор, който водеше към задния изход. Стигна със спринт до стъклените врати и изскочи на паркинга отзад. Видя знаците на „Бруно Чиприани“ и „Лорд енд Тейлър“ и разбра, че се движи в правилната посока.