Шейфър хвана главата си за момент. Искаше да се смее и да крещи с пълно гърло. Облегна се на един дървен стълб край пътеката, водеща от плажа към хотела, и се опита да успокои дишането си. Знаеше, че губи контрол, а сега бе възможно най-лошият момент за това.
— Всичко наред ли е, сър? — спря до него един сервитьор от хотела.
— Не би могло да е по-добре — каза Шейфър и махна с ръка да отпрати мъжа. — Направо съм в рая, не си ли личи?
Отново тръгна към Белия апартамент. Осъзна, че се чувства по същия начин, както онази сутрин преди година, когато искаше да се блъсне с колата си във Вашингтон. Отново имаше сериозен проблем. Можеше да загуби играта точно сега, да загуби всичко. Това налагаше промяна в стратегията, нали така? Трябваше да бъде по-дързък, още по-агресивен. Трябваше да действа, без да мисли прекалено много. Шансовете все още бяха две към едно срещу него.
В далечния край на двора забеляза мъж и жена във вечерно облекло. Разхождаха се край една арка, отрупана с цветя. Реши, че това са хора на Джоунс. Значи все пак бяха обсадили хотела. Бяха тук за него, каква чест.
Мъжът погледна към него и Шейфър рязко сведе глава. Те не можеха да направят нищо, за да го спрат или арестуват. Не бе извършил никакво престъпление, което да могат да докажат. Полицията не го търсеше. Не, той бе свободен човек.
Така че Шейфър тръгна към тях със спокойна походка, сякаш не ги бе забелязал. Засвири си някаква песен.
Вдигна глава, когато бе на няколко метра от двойката.
— Аз съм този, когото чакате. Аз съм Джефри Шейфър. Добре дошли в играта.
Извади своя девет милиметров полуавтоматичен „Смит енд Уесън“ и стреля два пъти.
Жената извика и притисна ръка отляво към гърдите си. Яркочервена кръв вече обагряше морскозелената й рокля. Очите й издаваха объркване и шок, преди да се строполи по очи.
Мъжът агент имаше тъмна дупка на мястото на лявото си око. Шейфър разбра, че е мъртъв още преди главата му да се удари в настилката на двора със силно удовлетворително хлопване.
Не бе губил нищо през годините. Шейфър забърза към Белия апартамент и Завоевателя.
Изстрелите несъмнено бяха чути. Не бяха очаквали да нахълта право в капана, който са му поставили. Но ето че той идваше.
Две камериерки бутаха скърцаща количка за почистване навън през вратата на Белия апартамент. Може би току-що бяха оправили леглото на Завоевателя? Бяха ли оставили на дебелака едно шоколадче на възглавницата?
— Махайте се от тук веднага! — извика той и вдигна пистолета си. — Хайде, хайде, бягайте, ако не искате да умрете!
Камериерките ямайки хукнаха, сякаш бяха видели самия дявол, и по-късно щяха да разказват на децата си, че наистина са го зърнали.
Шейфър нахлу през вратата на апартамента и видя Оливър Хайсмит, който тикаше количката си по току-що излъскания под.
— Оливър, това си ти — каза Шейфър. — Мисля, че залових ужасния убиец от „Ковънт Гардън“. Ти си извършил онези убийства, нали? Гледай ти! Играта свърши, Оливър!
В същото време Шейфър си помисли:
Наблюдавай го внимателно. Бъди нащрек със Завоевателя.
Оливър Хайсмит спря да се движи, после бавно, но доста сковано завъртя инвалидната си количка така, че да се обърне с лице към Шейфър. Среща лице в лице. Това бе добре. Най-доброто. Хайсмит бе контролирал Бейър и Уайтхед от Лондон, когато всички те бяха агенти. Първоначалната игра Четиримата конници беше негова идея, разнообразие, с което да облекчава живота си на пенсионер.
„Нашата малка глупава игра на фантазии“ — наричаше я винаги той.
Той огледа Шейфър с хладен и преценяващ поглед. Беше умен — теоретик, но гений, или поне така твърдяха Бейър и Уайтхед.
— Скъпи мой друже, ние сме твои приятели. Единствените, които са ти останали. Разбираме твоя проблем. Хайде да обсъдим нещата, Джефри.
Шейфър се изсмя на жалките лъжи на дебелия мъж, на неговата поза на превъзходство и снизходителност, на куража му.
— Джордж Бейър ми каза друго. Всъщност той ми рече, че се каниш да ме убиеш. Страхотно отношение към стар приятел!
Хайсмит не мигна, не трепна.
— Не сме сами тук, Джеф. Те са в хотела. Службата за сигурност има хора наоколо. Сигурно са те проследили.
— И теб, и Бейър, и Уайтхед! Знам всичко, Оливър. Срещнах двама агенти долу. Застрелях ги на място. Затова трябва да побързам. Нямам време за губене. Играта вече е пред края си. Има много начини да загубиш.