В далечината виждах светлините на други къщи и предположих, че сме близо до дома на Джеймс Уайтхед. Беше ли Войната още жив? Или Шейфър вече бе дошъл и заминал?
Гласът на Джоунс прозвуча по радиостанцията:
— Това е неговата къща, Алекс. Къщата от стъкло и камък точно отпред. Не виждам никого.
Спряхме край посипаната със счупени мидени черупки алея, която водеше към къщата. Беше тъмно, непрогледно тъмно. Никъде в къщата или двора не светеха лампи.
Изскочихме от колите. Бяхме осем души, включително двама детективи от Кингстън — Кениън и Антъни, които изглеждаха много нервни.
Не ги винях. Чувствах се точно по същия начин. Невестулката се бе развилнял и вече знаехме, че е склонен към самоубийствени постъпки. Джефри Шейфър бе убиец маниак, склонен към самоубийство.
Със Сампсън изтичахме през малката градина, в която имаше басейн и плаж от едната страна, а от другата се простираха широка ливада и след нея морето.
Видяхме как хората на Джоунс се разпръсват около къщата.
Шейфър влезе в хотела със стрелба — помислих си аз. — Сякаш не го е грижа дали ще оцелее, или не. Но мен ме е грижа. Трябва да го разпитам. Трябва да открия какво знае. Трябват ми всички отговори.
— Къде е оня шибаняк Уайтхед? — попита Сампсън, докато бързахме към къщата.
Край водата беше тъмно, подходящо място, от което Шейфър да атакува. Тъмни сенки се простираха от всяко дърво и храст.
— Не знам, Джон. Беше в хотела за малко. Той е играч, така че сигурно дебне Шейфър. Това е краят на играта. Един от тях ще спечели.
— Той е тук — прошепнах аз. — Усещам го.
Определено усещах присъствието на Джефри Шейфър. Бях сигурен. И фактът, че го усещах, ме изплаши почти колкото и той самият.
От тъмната къща проехтяха изстрели.
Сърцето ми се присви и в главата ми се появи най-невероятната и противоречива мисъл:
Само Джефри Шейфър да не умре.
117.
Още една мишена, още един противник и всичко свършваше. Осем славни години игра, осем години отмъщение, осем години омраза. Не можеше да понесе да загуби играта. Бе показал на Бейър и Хайсмит едно-две неща, сега щеше да демонстрира на Джеймс Уайтхед кой от тях наистина е най-добрият.
Шейфър шумно си бе проправил път през гъстата растителност, после бе нагазил до кръста в някакво вонящо блато. Водата бе непоносимо зловонна и пластът мазни зелени мръсотии по повърхността беше дебел няколко сантиметра.
Опита се да не мисли за блатото или насекомите и змиите, които може би го населяваха. Беше газил в много по-опасни води през дните и нощите си в Азия. Не отделяше поглед от скъпата къща на Джеймс Уайтхед на плажа. Оставаше още един, само един конник.
Беше идвал и преди във вилата, познаваше я добре. След блатото имаше още една ивица гъста зеленина и после телената ограда и грижливо окосеният двор на Уайтхед. Предположи, че Уайтхед няма да го очаква да се появи откъм блатото. Обаче Войната беше по-хитър от другите. Той извършваше убийства из Карибския район от години и абсолютно нищо не бе подсказало на полицията, че те са дело на един и същи човек. Войната му бе помогнал и за онази работа с Кристин Джонсън и се беше справил идеално. Беше тайна в тайната и всичко това — част от една много сложна игра.
За минута-две Шейфър загуби представа за реалността — къде се намира, кой е, какво трябва да направи.
Това вече беше стряскащо — малка душевна криза в най-лошия възможен момент. По ирония на съдбата точно Уайтхед го бе запознал с възбуждащите и успокояващите хапчета едно време в Азия.
Шейфър отново закрачи в зловонното блато и се молеше водата да не стигне до главата му. Не стигна. Излезе и се изкатери по телената ограда в далечния край на двора. Тръгна през моравата зад къщата.
Желанието да унищожи Джеймс Уайтхед бе силно и обсебващо. Искаше да го изтезава — но как щеше да намери време? Уайтхед бе първият му командир в Тайланд и после във Филипините. Повече от всички други той бе превърнал Шейфър в убиец. Според него Уайтхед бе отговорен за всичко.
Къщата все още тънеше в мрак, но Шейфър бе убеден, че Войната е вътре.
Внезапно откъм къщата започна стрелба. Истинска война.
Шейфър побягна на зигзаг, като пехотинец, закален в множество битки. Сърцето му биеше до пръсване. Реалността го връхлиташе по странен начин — сякаш всичко край него замираше за миг, после отново се раздвижваше. Запита се дали Уайтхед има мерник за нощно виждане. И колко добър стрелец е.