Дали някога се е сражавал в истинска битка.
Дали беше изплашен? Или бе възбуден от ставащото?
Предположи, че вратите на къщата са заключени и че Войната е залегнал ниско, скрит вътре, изчаквайки мига, в който да го застреля, без да се излага на опасност. Обаче той никога не бе вършил собствената си мръсна работа, никой от тях не беше — нито Уайтхед, нито Бейър, нито Хайсмит. Бяха използвали Смъртта и сега той бе дошъл за тях. Ако не се бяха съгласили на тази среща в Ямайка, той щеше да отиде при всеки един поотделно.
Шейфър спринтира към къщата. Отвътре отново проехтяха изстрели. Куршумите свиреха край него. Не го улучиха. Защото беше толкова добър? Или защото Войната не беше?
Шейфър вдигна и двете си ръце пред лицето. Сега! Хвърли се през големия панорамен прозорец на верандата.
Стъклото се пръсна във всички посоки и прозорецът се разби на хиляди малки парченца. Вече беше вътре!
Войната беше тук, наблизо. Къде беше врагът му? Добър стрелец ли беше Джеймс Уайтхед? Главата му бе пълна с важни въпроси. Някъде в къщата лаеше куче.
Шейфър се претърколи на покрития с плочи под и се блъсна в крака на тежка маса, но се изправи и започна да стреля. Нищо. В стаята нямаше никого.
Чу гласове отвън, отпред. Полицаите бяха тук! Винаги се опитваха да развалят забавлението му.
После видя, че Войната се опитва да избяга. Висок, слаб, с дълга черна коса. Войната пръв се отказваше. Отправяше се към входната врата да потърси помощ от полицията, представяте ли си.
— Няма да успееш, Уайтхед. Спри! Няма да те пусна да излезеш! Остани в играта.
Уайтхед очевидно осъзна, че не може да излезе през предната врата. Обърна се към едно стълбище и Шейфър го последва, само на няколко крачки зад него. Войната се обърна рязко и отново стреля.
Шейфър замахна с ръка към ключа на стената и лампите в коридора светнаха.
— Смъртта дойде за теб! Дойде и твоят час. Погледни ме! Погледни Смъртта! — изкрещя той.
Уайтхед не спря и Шейфър спокойно го простреля в крака. Раната бе голяма и Уайтхед изквича като ранено прасе. Завъртя се и се претърколи надолу по стъпалата. Лицето му се блъсна в металния парапет, докато падаше.
Спря се в основата на стъпалата, гърчейки се от болка, и Шейфър отново го простреля, този път между краката. Войната отново изпищя. После започна да стене и хлипа.
Шейфър се наведе над него триумфиращ, сърцето му преливаше.
— Мислиш ли, че атентатите са игра? Това още ли е игра за теб? — попита той тихо. — Аз мисля, че е много забавно, а ти?
Уайтхед опита да каже нещо през риданията си.
— Не, Джефри, не е игра. Моля те, спри. Стига толкова.
Шейфър се усмихна. Показа огромните си зъби.
— О, колко грешиш. Прекрасна е! Това е най-удивителната игра, която можеш да си представиш. Жалко, че не можеш да почувстваш това, което изпитвам аз в момента, властта над живота и смъртта.
Хрумна му една мисъл и тя промени всичко, промени играта за него и за Уайтхед. Този обрат бе много по-добър от първоначално планирания.
— Реших да те оставя да живееш — не много добре, но все пак ще живееш.
Той отново стреля с полуавтоматичния си пистолет, този път в основата на гръбнака на Уайтхед.
— Никога няма да ме забравиш и играта ще продължи до края на живота ти. Играй умно. Аз със сигурност ще го направя.
118.
Веднага щом чухме изстрелите, се втурнахме към къщата. Аз тичах най-отпред. Трябваше да стигна до Шейфър преди тях. Трябваше да го хвана сам. Трябваше да говоря с него, да науча истината веднъж завинаги.
Видях, че той се измъква от една странична врата на къщата. Уайтхед сигурно беше мъртъв. Шейфър бе спечелил играта.
Той тичаше към морето, движеше се бързо и целенасочено. Изчезна зад една малка пясъчна дюна с формата на костенурка. Къде отиваше? Какво бе намислил сега?
После отново го видях. Изрита обувките си и свали панталона си. Какво правеше?
Чух Сампсън да ме настига.
— Не го убивай, Джон! Не и ако не се налага — извиках аз.
— Знам! Знам! — отвърна той.
Втурнах се напред.