Шейфър се обърна и стреля веднъж към мен. Разстоянието бе много голямо, за да стреля точно с пистолет, но той бе много добър стрелец и замалко не ме уцели. Знаеше как да си служи с пистолет, и то не само от няколко крачки разстояние.
Погледнах през рамо и видях, че Сампсън си сваля маратонките и панталона. И аз направих същото с дрехите си.
Посочих към морето.
— Сигурно има лодка някъде там. Една от онези.
Видях, че Шейфър навлиза в морето и се отправя към пътеката, осветена от луната.
Гмурна се и заплува с равномерен кроул.
Сампсън и аз вече бяхме по бельо, не бяхме кой знае каква гледка. И двамата се гмурнахме във водата.
Шейфър бе силен и добър плувец и вече се бе отдалечил доста. Плуваше потопил лице във водата, като го вдигаше само от време на време, за да си поеме въздух.
Русата му коса блестеше на лунната светлина. Една от яхтите, закотвени пред нас, бе неговата. Но коя?
Оставих само една мисъл в главата си: замахваш и риташ, замахваш и риташ. Чувствах се, сякаш намирах нова сила някъде вътре в мен. Трябваше да хвана Шейфър — трябваше да науча какво бе направил с Кристин.
Замахваш и риташ, замахваш и риташ.
Сампсън плуваше с всички сили зад мен, но постепенно започна да изостава.
— Върни се — извиках му аз. — Върни се за помощ. Аз ще се оправя. Накарай някой да отиде да провери онези яхти.
— Той плува като риба — извика Сампсън.
— Връщай се. Аз ще се оправя. Ще го настигна.
Още виждах главата и раменете на Шейфър, които блестяха в меката бяла лунна светлина. Той плуваше силно, с равен ритъм.
Продължавах да плувам, изобщо не поглеждах назад, не исках да знам колко далече съм стигнал. Отказвах да почувствам умора, да се предам, да загубя.
Плувах по-бързо, опитвах се да настигна Шейфър. Яхтите още бяха далече. Но той беше много силен. Никакви признаци на умора.
Мислено изиграх една игра. Престанах да гледам къде е. Концентрирах се върху собствения си замах. Не мислех за нищо, освен за ритъма си, ритъмът беше цялата вселена.
Тялото ми намери по-добър синхрон с водата и колкото по-дълбока ставаше, тя сякаш ми вдъхваше бодрост. Замахът ми ставаше по-силен и по-равномерен.
Най-после погледнах. Той започваше да се изморява. Или може би ми се искаше да видя точно това. Както и да е, гледката ми даде нови сили.
Ами ако наистина успеех да го настигна? После какво? Щяхме да се бием до смърт?
Не можех да го оставя да стигне до яхтата преди мен. Сигурно имаше оръжия на борда. Трябваше да го победя тук. Този път трябваше да победя. Коя бе неговата лодка?
Плувах още по-бързо. Казвах си, че и аз съм в добра форма. И наистина бях. Бях тренирал всеки ден от почти година — откакто Кристин бе изчезнала.
Отново погледнах и не повярвах на очите си.
Шейфър бе там! Само на няколко метра от мен. Още няколко замаха. Дали се бе изтощил? Или ме чакаше и събираше сили?
Най-близката яхта бе на не повече от сто — сто и петдесет метра.
— Кракът ми се схвана! — извика той. — Ужасно! — После Шейфър потъна.
119.
Не знаех какво да мисля, нито какво да направя в този момент. Болката на лицето на Шейфър изглеждаше истинска, той изглеждаше изплашен. Но той бе много добър актьор.
Почувствах нещо под себе си! Той замахна силно между краката ми. Извиках и успях да се извия настрани, но ме заболя.
После се нахвърлихме един срещу друг — като борци, във водата. Внезапно той ме издърпа под себе си. Беше силен. Дългите му ръце бяха като пипала и ме стиснаха здраво.
Потопихме се и двамата и започна да ме обзема най-вледеняващият, най-истинският страх в живота ми. Не исках да се удавя. Шейфър щеше да ме победи. Той винаги намираше начин.
Шейфър се взря в очите ми. Погледът му бе пронизващ, маниакален, луд. Устата му бе стисната в зла извивка. Беше ме пипнал, отново щеше да победи.
Избутах го с всичка сила. Когато усетих, че се напряга, смених посоката. Ритнах го с крака си и го сграбчих под челюстта, може би достигнах гърлото му. Ударих го с всичка сила и той започна да потъва.
Дългата му руса коса се разпръсна около лицето му. Ръцете и краката му се отпуснаха.
Той започна да потъва и аз го последвах. Под повърхността беше още по-тъмно. Сграбчих едната му ръка.
Едва го достигнах. Тежестта му ме завличаше към дъното. Не можех да го оставя да потъне. Трябваше да науча истината за Кристин. Не можех да продължа с живота си в противен случай.