Всички в колата се умълчаха, докато се движехме бързо по крайбрежния път към Рънуей Бей и Очо Риос. Бурята бе отминала бързо и изведнъж островът отново бе огрян от жаркото слънце. Работниците, които събираха захарната тръстика, се връщаха в полетата, закачили ножове мачете на коланите си.
След селото Рънуей Бей детектив Антъни сви от главния път и се отправи нагоре към хълмовете по шосе А1. Тук дърветата и храстите бяха като гъста джунгла. Пътят постепенно се превърна в тунел през клони и пълзящи растения. Наложи се Антъни да включи фаровете.
Чувствах се, сякаш се движа в мъгла, виждах всичко като в сън. Разбирах, че това е някаква естествена защитна реакция, но знаех, че тя всъщност не върши работа.
Коя беше Бютитюд? Не можех да повярвам, че Кристин е жива, но поне имаше шанс и аз се вкопчих в него. Бях се предал още преди седмици. Сега си позволих да си спомня колко я обичах и колко много ми липсва тя. Задавих се и обърнах лице към прозореца. Потънах дълбоко в себе си.
Внезапно ярка светлина блесна в очите ми. Колата беше излязла от храсталака след четири-пет километра, които ни се бяха сторили много повече по виещия се път. Навлязохме в зелените хълмове, които приличаха малко на американския Юг от петдесетте или шейсетте — може би на Джорджия или Алабама. Деца в овехтели дрехи играеха пред малки порутени къщи. Възрастните седяха на наклонените, разбити веранди и гледаха отминаващата кола, което явно бе рядка гледка.
Всичко изглеждаше толкова сюрреалистично. Не можех да се концентрирам.
Завихме по тесния черен път с висока ивица трева между двата дълбоки коловоза. Сигурно това бе мястото. Сърцето ми биеше силно и звучеше, сякаш някой бие барабан в тунел. Усещах всяка неравност по пътя като силен удар с юмрук.
Бютитюд? Коя е жената, която държат в плен? Може ли да е Кристин?
Сампсън провери дали глокът му е зареден. Чух как пълнителят се плъзва и щраква и погледнах към него.
— Няма да се зарадват да ни видят, но няма да ти трябва оръжие — обърна се и каза Антъни. — Сигурно знаят, че идваме. Наблюдават околните пътища. Кристин Джонсън може и да не е вече тук, ако изобщо е била. Все пак знаех, че ще предпочетеш сам да провериш.
Не казах нищо. Не можех. Устата ми бе пресъхнала, а главата ми се бе изпразнила.
Все още не можехме да се разделим с Четиримата конници. Това номер на Шейфър ли беше? Дали бе очаквал, че в крайна сметка ще намерим това място сред хълмовете? Дали не ни бе оставил един последен капан?
Стигнахме до някаква стара оранжерия с дрипави бели парчета плат, провесени на прозорците, и конопен чувал вместо врата: Четирима мъже излязоха веднага, всичките с дълги плитки.
Тръгнаха към нас с навъсени лица и недоверчиви погледи. Ние със Сампсън бяхме свикнали на такива погледи по улиците на Вашингтон.
Двама от мъжете носеха големи мачетета. Другите двама бяха с широки ризи и под тях несъмнено бяха въоръжени.
— Вървете си. Махайте се — извика ни силно единият. — Няма жена тук.
122.
— Не!
Детектив Антъни слезе от колата с високо вдигнати ръце. Сампсън, Джоунс и аз последвахме примера му.
Чухме традиционните ямайски барабани от гората точно зад къщата. Две легнали кучета надигнаха мързеливо глави и ни погледнаха, после излаяха няколко пъти. Сърцето ми биеше още по-бързо.
Не харесвах как се развиват нещата.
Още един от мъжете ни извика:
— Аз и аз искаме да си ходите.
Разпознах този начин на изразяване: двойното местоимение означаваше говорещият и Бог, които живеят заедно във всеки човек.
— Патрик Мос е в затвора. Аз съм детектив Антъни от Кингстън. Това е детектив Сампсън, детектив Крос и господин Джоунс. Тук при вас има една американка. Наричате я Бютитюд.
Бютитюд? Можеше ли да е Кристин?
Единият от мъжете с мачете ни изгледа ядосано и каза на Антъни:
— Вървете си гледайте работата. Оставете ни. Няма жена тук. Няма жена.
— Това ми е работата и няма да си тръгна от тук сам — казах аз на мъжа и го изненадах, че разбирам диалекта, на който говореше.
— Няма жена тук. Няма американка — повтаряше сърдито мъжът и гледаше право в мен.