Андрю Джоунс се намеси.
— Щом вземем американката, ще си тръгнем. Вашият приятел Патрик Мос ще се прибере до довечера. Оправяйте се с него както искате.
— Няма американка тук. — Мъжът, който беше заговорил пръв, се изплю ядосано на земята. — Отивайте си, махайте се.
— Познавате ли Джеймс Уайтхед? Познавате ли Шейфър? — попита Джоунс.
Те не отрекоха. Съмнявах се да изкопчим нещо повече от тях.
— Обичам я — казах им. — Не мога да си тръгна. Тя се казва Кристин.
Устата ми още беше пресъхнала и не можех да дишам добре.
— Беше отвлечена преди една година. Знаем, че са я довели тук.
Сампсън извади глока си и отпусна ръка край тялото си. Изгледа четиримата мъже, които продължиха да ни зяпат навъсено. Докоснах дръжката на пистолета си, който още беше в кобура. Не исках да започваме престрелка.
— Способни сме да ви причиним много неприятности — каза Сампсън тихо и заплашително. — Дори не можете да си представите какво ще ви се струпа на главата.
Накрая аз просто тръгнах по пътеката през високата трева. Подминах мъжете. Никой не се опита да ме спре. Усещах мириса на ганджа и пот от дрехите им. Напрежението се надигаше в мен.
Сампсън ме последва само на крачка-две зад мен.
— Наблюдавам ги — каза той. — Още никой не прави нищо.
— Няма значение — казах аз. — Трябва да видя дали е тук.
123.
Една по-възрастна жена с дълга и рошава сиво-бяла коса излезе през вратата, когато стигнах до очуканите небоядисани стъпала. Очите й бяха зачервени.
— Ела с мен — въздъхна тя. — Ела тук. Не ти трябва оръжие.
За пръв път от много месеци си позволих да изпитам поне мъничка надежда, макар да нямах никаква причина — освен слуха, че тук държат някаква жена против волята й.
Бютитюд? Има ли нещо общо с благословия и щастие? Може ли да е Кристин?
Старата жена заобиколи с несигурна походка къщата и продължи през храсти, дървета и папрат, избуяли отзад. На около шейсет-седемдесет метра навътре в сгъстяващата се гора тя спря пред пет-шест малки бараки. Бараките бяха от дърво, бамбук или ръждясала ламарина.
Пак тръгна и спря до предпоследната барака.
Извади ключ, закачен на кожена каишка за китката й, вкара го в ключалката на вратата и го завъртя.
Бутна вратата навътре и ръждясалите й панти изскърцаха шумно.
Надникнах вътре и видях проста, чиста, подредена стая. Някой бе написал Бог е моят пастир с черно мастило на стената.
Вътре нямаше никого.
Нямаше я Бютитюд.
Нямаше я Кристин.
Отпуснах клепачи. Отчаянието ме обгърна.
После очите ми бавно се отвориха. Не разбирах защо ме бяха довели в тази празна стая, в тази стара барака в гората. Сърцето ми отново се разкъса на две. Това някакъв капан ли беше?
Невестулката? Шейфър? Той тук ли беше?
Някой пристъпи иззад малкия параван в единия ъгъл на стаята. Почувствах се, сякаш летя в свободно падане, и устата ми ахна.
Не знаех какво бях очаквал, но не и това.
Сампсън протегна ръка, за да ме подкрепи. Почти не усетих докосването му.
Кристин бавно пристъпи в снопа слънчева светлина, който струеше от единствения прозорец на бараката. Бях си мислил, че никога вече няма да я видя.
Беше много по-слаба, косата й бе сплетена на плитки и много по-дълга, отколкото я помнех. Но тя имаше същите мъдри, красиви кафяви очи. Отначало никой от нас не успя да проговори. Това бе най-необикновеният момент в живота ми.
Сякаш бях замръзнал на място и всичко се развиваше в забавен кадър. В малката стая изглеждаше неестествено тихо.
Кристин държеше едно бледожълто одеяло и сега забелязах бебешка главичка да се подава едва-едва между завивките. Тръгнах към нея, въпреки че краката ми трепереха и заплашваха да се пречупят. Чух как бебето гука тихо в завивката си.
— О, Кристин, Кристин! — успях да промълвя.
Сълзите извираха в очите й, а също и в моите. И двамата пристъпихме напред и аз някак непохватно я прегърнах. Малкото бебе спокойно гледаше нагоре към лицата ни.
— Това е нашето бебе, сигурно той спаси живота ми. Прилича на теб — каза Кристин.
Целунахме се нежно, беше толкова сладко и вълшебно усещане. Прегръщахме се дълго, цяла вечност. Разтопихме се един в друг. Никой от двамата не вярваше, че това става наистина.