Сестрата на Нина ни направи знак да влезем. Забелязах на масичката в антрето две книги, сякаш Нина току-що ги бе оставила. Апартаментът изглеждаше уютен и чист, с леки бамбукови мебели с бели възглавници. Чуваше се жуженето на климатика. На една масичка имаше порцеланова фигурка на медицинска сестра.
Все още прехвърлях в ума си подробностите от местопрестъплението, опитвах се да свържа случая с другите убийства на жени. Разбрахме, че Нина е била на благотворителна вечеря в събота вечер. Уилям бил извънредна смяна на работа. Семейството се обадило в полицията късно през нощта в събота. Двама детективи дошли в дома им, но така и никой не им съобщил нищо досега.
Подържах за малко бебето, докато сестрата на Нина затопляше шишето с млякото. Беше толкова тъжен и мъчителен момент. Това малко момиченце вече никога нямаше да види майка си, никога нямаше да научи колко добра и всеотдайна е била тя. Това ми напомни за собствените ми деца и тяхната майка, както и за Кристин, която се страхуваше, че ще умра, докато разследвам някое убийство като това.
По-голямото момиченце се доближи до мен, докато държах сестричката й. Тя бе на две-три годинки, не повече.
— Имам нова прическа — каза гордо и се завъртя леко.
— Наистина ли? Красива е. Кой ти направи тези плитки?
— Мама — отвърна момиченцето.
След около час двамата със Сампсън си тръгнахме. Пътувахме потънали в мълчание и покруса, също като на идване. След няколко пресечки Сампсън спря пред един порутен квартален бар, покрит с плакати за бира и газирана вода.
Въздъхна дълбоко, скри лице в дланите си и заплака. Никога не бях виждал Джон в такова състояние, през всичките години, в които бяхме приятели, още от деца. Поставих ръка на рамото му и той не се отдръпна. После ми каза нещо, което не бе споделял досега.
— Обичах я, Алекс, но я оставих да си отиде. Така и не й казах какво чувствам. Трябва да хванем този кучи син.
11.
Усещах, че съм в началото на ново разследване на серия от убийства. Не го желаех, но не можех да спра този ужас. Трябваше да направя нещо за убитите жени. Не можех просто да стоя безучастен и да не правя нищо.
Въпреки че бях разпределен в Седми район като старши детектив, работата ми като свръзка с ФБР ми даваше някои допълнителни правомощия и свободата от време на време да работя, без да ме контролират или да ми се месят прекалено. Мислите ми препускаха трескаво и вече бях забелязал някои връзки между убийството на Нина и поне някои от другите неразкрити престъпления. Първо, във всеки от случаите у жертвата нямаше никакви документи за самоличност. Второ, много от телата бяха изоставени в сгради, където да не бъдат открити бързо. Трето, нито един свидетел не бе забелязал никого, който да бъде евентуално заподозрян. Единственото, което обикновено научавахме, бе, че е имало много коли или хора по улицата, където бяхме открили поредната жертва. Това ми подсказваше, че убиецът знае как да се смеси с тълпата и вероятно е чернокож мъж.
Към шест същата вечер най-после се отправих към къщи. А уж това бе почивният ми ден. Трябваше да свърша някои неща у дома и се опитвах да балансирам между изискванията на работата и семейния живот възможно най-добре. Сложих си веселата физиономия и влязох в къщата.
В кухнята Деймън, Джени и Нана пееха „Сядай, че люлееш лодката“. Този звук бе истинска музика за ушите ми, а и за други важни части от моята анатомия. Децата изглеждаха щастливи. Много може да се говори за невинността на детството.
Чух Нана да казва:
— Хайде сега „Мога да кажа на света“. — И тримата запяха един от най-красивите спиричуъли, които знам.
Гласът на Деймън ми се стори особено силен. Не бях забелязал това преди.
— Чувствам се, сякаш съм влязъл в някоя от историите на Луиза Мей Олкът — казах им и се разсмях за пръв път през този дълъг ден.
— Приемам това като голям комплимент — каза Нана.
Тя беше към края на седемдесетте или в началото на осемдесетте си години, но не казваше — нито показваше — точната си възраст.
— Коя е Луиза Мей Олкът? — попита Джени и се нацупи.