Тя е здравомислещ малък скептик, но рядко стига до цинизъм. По това прилича и на баща си, и на баба си.
— Провери довечера, мъниче. Ще ти дам петдесет цента, ако ми кажеш верния отговор — казах й.
— Дадено — ухили се Джени. — Можеш да ми платиш отсега, ако искаш.
— Това и за мен ли важи? — попита Деймън.
— Разбира се. Ти провери коя е Джейн Остин — казах му. — Така, какви бяха тези божествени песни? Много ми харесаха, между другото. Просто искам да знам какъв е поводът.
— Пеем, докато приготвяме вечерята — отвърна Нана, като вирна нос, а очите й грейнаха. — Ти свириш джаз и блусове на пианото, нали. Ние пък понякога си пеем като ангели. Не е необходима специална причина. Добре е за душата, а и за храната навярно. Няма да навреди.
— Е, не спирайте да пеете заради мен — подканих ги, но те вече бяха спрели.
Лошо. Нещо ставаше, поне това се досетих. Една музикална мистерия, която трябваше да разреша в собствения си дом.
— Нали не сте се отказали от бокса след вечеря? — попитах предпазливо. Чувствах се уязвим, защото не ми се искаше да ми откажат урока по бокс, който се бе превърнал в ритуал за нас.
— Разбира се, че не — каза Деймън и се намръщи, сякаш съм откачил, като изобщо задавам такъв въпрос.
— Разбира се, че не. Пфу. Защо да го правим? — обади се и Джени и отхвърли глупавия въпрос с махване на ръка. — Как е госпожица Джонсън? — попита тя. — Днес чували ли сте се?
— Все още настоявам да разбера какъв бе поводът за пеенето — отвърнах на въпроса й с въпрос.
— Аз имам ценна информация. Ти също. Каквото повикало, такова се обадило — заяви тя. — Какво ще кажеш?
Малко по-късно реших да се обадя на Кристин. Напоследък нещата помежду ни сякаш вървяха така, както преди да се заема със случая с господин Смит. Поговорихме известно време, после я поканих да излезем в петък.
— Разбира се. С удоволствие, Алекс. Как да се облека?
Поколебах се.
— Ами, аз винаги харесвам как си облечена — но все пак си облечи нещо специално.
Тя не ме попита защо.
12.
След приготвената от Нана вечеря от печено пиле, печени сладки картофи и домашно изпечен хляб слязохме с децата в мазето за седмичния ни урок по бокс. Когато свършихме, погледнах часовника си и видях, че е малко след девет.
Минута по-късно на вратата се позвъни. Оставих страхотната книга, наречена „Цветът на водата“, която четях, и се надигнах от креслото в дневната.
— Аз ще отворя. Сигурно е за мен — извиках.
— Може да е Кристин. Не се знае — подразни ме Джени, после избяга в кухнята.
И двете ми деца обожаваха Кристин, независимо от фактът, че тя бе директор на училището им.
Знаех точно кой е на верандата. Очаквах четирима детективи от отдел „Убийства“ от Първи район — Джером Търман, Раким Пауъл, Шон Мур и Сампсън.
Трима от тях стояха на верандата. Котката Роузи и аз ги пуснахме вътре. Сампсън пристигна пет минути по-късно и всички се настанихме в задния двор. Това, което правехме вкъщи, не беше незаконно, но и не би ни създало много приятели по високите места в полицейското управление.
Седнахме на градинските столове, а аз донесох бира и диетични соленки, на които сто и двайсет килограмовият Джером се намръщи.
— Бира и диетични соленки. За бога, Алекс. Да не си се побъркал? Ей, да не би да имаш връзка с жена ми? Сигурно тя ти е дала тази тъпа идея.
— Купих ги специално за теб, дебелако. Знам, че сърцето ти има нужда от разтоварване — казах му, а останалите се разсмяха силно.
Всички се задяваме с Джером.
Петимата се събирахме неофициално от две-три седмици. Бяхме започнали да работим по случаите с неидентифицираните убити жени. Отделът не провеждаше официално разследване, не разглеждаше убийствата като дело на сериен убиец. Бях се опитал да започна такова разследване и главен детектив Питман ме беше отрязал. Той твърдеше, че не съм открил модел, свързващ по някакъв начин убийствата, и че освен това няма свободни детективи, които да насочи към „Саутийст“.
— Предполагам, всички сте чули за Нина Чайлдс? — попита Сампсън другите детективи.
Всички я познаваха, а Джером бе с нас при огледа на трупа.
— Добрите умират млади. — Раким Пауъл се намръщи и поклати глава. Той бе умен и издръжлив и не се боеше от работа. — Поне в „Саутийст“. — Погледът му бе студен и непроницаем.
Разказах им това, което знаех. Особено, че Нина е била открита без документи за самоличност. Споменах и всичко останало, което бях забелязал в къщата, където бе открито тялото й. Освен това се възползвах от случая да поговоря за големия брой неразкрити убийства в „Саутийст“. Съобщих им отчайващата статистика, която бях събрал, най-вече през свободното си време.
— Ако излязат такива факти за „Джорджтаун“ или Капитолия, хората в града ще надигнат глас. Ще се вдигне страхотен шум. „Уошингтън Поуст“ ще пише за това на първа страница всеки ден. Самият президент ще се ангажира. Веднага ще се осигурят средства. Ще го определят като национална трагедия — разпалено заговори Джером Търман и размаха ръце във въздуха.
— Е, събрали сме се тук, за да направим нещо по този проблем — казах аз малко по-спокойно. — За нас това не е въпрос на пари. Нито на време. Нека ви кажа какво мисля за този убиец — продължих. — Мисля, че знам някои неща за него.
— Как си успял да му направиш профил? — попита Шон Мур. — Как понасяш да мислиш за тези ненормални копелета толкова време?
Свих рамене.
— Това ми е работата. В това съм най-добър. Анализирах всичките случаи на убийства на жени. Отне ми седмици самостоятелна работа. Само аз и ненормалното копеле.
— Освен това изучава всичко, което плъховете оставят след себе си — обади се Сампсън. — Видях го да събира в торбичка миши лайна. Това е тайната на успеха му.
Засмях се и им разказах до къде бях стигнал.
— Мисля, че един мъж е отговорен за поне част от убийствата. Може би поне десетина. Не мисля, че е гениален убиец — като Гари Сонежи или господин Смит, но е достатъчно умен, за да не бъде заловен. Той е организиран, доста предпазлив. Не мисля, че е извършил предишни престъпления. Вероятно има съвсем прилична работа. Може би дори семейство. Моите приятели от ФБР в Куонтико са на същото мнение. Най-вероятно се движи в цикъла на някаква развиваща се фантазия. Мисля, че дълбоко се е потопил във фантазиите си. Може би е в процес на превръщане в някой друг или нещо друго. Може да си изгражда нова самоличност. В никакъв случай не е приключил с убийствата. Ще направя няколко обосновани предположения. Мрази старото си аз, въпреки че хората, които са най-близо до него, навярно не подозират нищо. Може би е готов да изостави семейството си, работата, приятелите си. В даден момент навярно е изпитвал някакви силни чувства или дълбоко е вярвал в нещо — закона, религията, дълга към родината — но вече не. Убива по различни начини, няма установена формула. Знае много за умъртвяването на хора. Използвал е различни оръжия. Може би е пътувал в чужбина. Или вероятно е прекарал известно време в Азия. Мисля, че е възможно да е чернокож. Извършил е няколко убийства в „Саутийст“ и никой не го е забелязал.
— Шибана работа — изръмжа Джером Търман. — Имаш ли поне някоя добра новина, Алекс?
— Само едно нещо и то е по-скоро предположение. Но ми се струва правилно. Мисля, че е склонен към самоубийство. Това пасва на профила, по който работя. Той живее опасно, поема много рискове. Може сам да си види сметката.
— Прилича на невестулка — каза Сампсън.
Така дадохме име на убиеца: Невестулката.