Разказах им това, което знаех. Особено, че Нина е била открита без документи за самоличност. Споменах и всичко останало, което бях забелязал в къщата, където бе открито тялото й. Освен това се възползвах от случая да поговоря за големия брой неразкрити убийства в „Саутийст“. Съобщих им отчайващата статистика, която бях събрал, най-вече през свободното си време.
— Ако излязат такива факти за „Джорджтаун“ или Капитолия, хората в града ще надигнат глас. Ще се вдигне страхотен шум. „Уошингтън Поуст“ ще пише за това на първа страница всеки ден. Самият президент ще се ангажира. Веднага ще се осигурят средства. Ще го определят като национална трагедия — разпалено заговори Джером Търман и размаха ръце във въздуха.
— Е, събрали сме се тук, за да направим нещо по този проблем — казах аз малко по-спокойно. — За нас това не е въпрос на пари. Нито на време. Нека ви кажа какво мисля за този убиец — продължих. — Мисля, че знам някои неща за него.
— Как си успял да му направиш профил? — попита Шон Мур. — Как понасяш да мислиш за тези ненормални копелета толкова време?
Свих рамене.
— Това ми е работата. В това съм най-добър. Анализирах всичките случаи на убийства на жени. Отне ми седмици самостоятелна работа. Само аз и ненормалното копеле.
— Освен това изучава всичко, което плъховете оставят след себе си — обади се Сампсън. — Видях го да събира в торбичка миши лайна. Това е тайната на успеха му.
Засмях се и им разказах до къде бях стигнал.
— Мисля, че един мъж е отговорен за поне част от убийствата. Може би поне десетина. Не мисля, че е гениален убиец — като Гари Сонежи или господин Смит, но е достатъчно умен, за да не бъде заловен. Той е организиран, доста предпазлив. Не мисля, че е извършил предишни престъпления. Вероятно има съвсем прилична работа. Може би дори семейство. Моите приятели от ФБР в Куонтико са на същото мнение. Най-вероятно се движи в цикъла на някаква развиваща се фантазия. Мисля, че дълбоко се е потопил във фантазиите си. Може би е в процес на превръщане в някой друг или нещо друго. Може да си изгражда нова самоличност. В никакъв случай не е приключил с убийствата. Ще направя няколко обосновани предположения. Мрази старото си аз, въпреки че хората, които са най-близо до него, навярно не подозират нищо. Може би е готов да изостави семейството си, работата, приятелите си. В даден момент навярно е изпитвал някакви силни чувства или дълбоко е вярвал в нещо — закона, религията, дълга към родината — но вече не. Убива по различни начини, няма установена формула. Знае много за умъртвяването на хора. Използвал е различни оръжия. Може би е пътувал в чужбина. Или вероятно е прекарал известно време в Азия. Мисля, че е възможно да е чернокож. Извършил е няколко убийства в „Саутийст“ и никой не го е забелязал.
— Шибана работа — изръмжа Джером Търман. — Имаш ли поне някоя добра новина, Алекс?
— Само едно нещо и то е по-скоро предположение. Но ми се струва правилно. Мисля, че е склонен към самоубийство. Това пасва на профила, по който работя. Той живее опасно, поема много рискове. Може сам да си види сметката.
— Прилича на невестулка — каза Сампсън.
Така дадохме име на убиеца: Невестулката.
13.
Джефри Шейфър очакваше с нетърпение играта на Четиримата конници всеки четвъртък от девет до един през нощта.
Играта бе всичко за него. Имаше още трима велики играчи по света. Те бяха Ездачът на белия кон — Завоевателя; Ездачът на червения кон — Войната; Ездачът на черния кон — Глада; а самият той бе Ездачът на светлия кон — Смъртта.
Люси и децата знаеха, че им е забранено да го безпокоят, по каквато и да е причина, когато се е заключил в библиотеката на втория етаж. На едната стена бе разположена колекцията му от церемониални ками, почти всички купени в Хонконг и Банкок. На стената бе окачено и греблото, което бе използвал през годината, когато неговият колеж спечели състезанието по гребане. Шейфър почти винаги печелеше игрите, в които участваше.
От години използваше Интернет, за да се свързва с другите играчи, дълго преди останалият свят да се запали по мрежата. Завоевателя играеше от град Доркинг в Съри, недалеч от Лондон; Глада пътуваше напред-назад между Банкок, Сидни, Мелбърн и Манила, а Войната обикновено играеше от Ямайка, където имаше голямо имение на брега на морето. Играеха на Конниците от седем години.
Вместо да започне да се повтаря, играта на фантазии се разширяваше. Тя се развиваше с всяка изминала година, ставаше по-необичайна и все по-предизвикателна. Целта бе да се измисли най-великолепната и необичайна фантазия или приключение. Насилието бе почти винаги част от играта, убийството — не задължително.