Шейфър бе първият, който заяви, че неговите истории изобщо не са измислени, а че ги е изживял в реалния свят. Сега и другите правеха същото от време на време. Шейфър не бе сигурен дали те наистина изживяваха фантазиите си. Целта бе всеки да се опита да представи най-поразителната фантазия за вечерта, да спечели възхищението на другите играчи.
В девет часа Шейфър вече седеше пред лаптопа си. Другите също бяха на линия. Рядко се случваше някой от тях да пропусне играта, но ако това станеше, отсъстващият оставяше дълги съобщения и понякога рисунки или дори снимки на предполагаемите любовници или жертви. Понякога използваха и филмчета, а останалите играчи трябваше да решат дали сцените са режисирани и изиграни, или са заснети в реална обстановка.
Самият Шейфър не можеше да си представи да пропусне сеанс от играта. Смъртта бе несъмнено най-интересният герой, най-силен и оригинален от всички. Отсъстваше от важни социални събирания или събития в посолството само за да не пропусне играта в четвъртък вечер. Беше се случвало да играе болен от пневмония, а веднъж дори след като предния ден бе претърпял болезнена операция от херния.
В много отношения Четиримата конници бе уникална игра, но най-важното бе, че в нея няма господар — някой, който да я насочва и контролира. Всеки от играчите разполагаше с пълна свобода да пише и визуализира собствената си история, стига да играеше според това, което диктуваха хвърлените от него зарове и да се придържа в параметрите на собствения си герой.
На практика в Конниците имаше четирима господари на играта. Нямаше друга като нея. Тя бе толкова зловеща и шокираща, колкото успяваха да я направят въображението на участниците и умението им да представят фантазиите си.
Завоевателя, Глада и Войната вече бяха на линия.
Шейфър започна да пише:
Смъртта отново победи във Вашингтон. Нека ви разкажа подробностите, после ще изслушам страхотните истории, силата на въображението на Завоевателя, Глада и Войната. Живея за тези часове, както и всички вие, сигурен съм.
Този уикенд пак карах моето фантастично такси, колата на кошмарите… Чуйте това. Попаднах на няколко отбрани и възхитителни жертви, но ги отхвърлих като недостойни. После открих моята кралица и тя ми напомни за нашите дни в Банкок и Манила. Кой би могъл да забрави жаждата за кръв на боксовата арена? Изиграх един мач по кикбокс. Господа, пребих я до смърт с ръце и крака. Изпращам ви снимки.
14.
Нещо ставаше и бях сигурен, че никак няма да ми хареса. Пристигнах в полицейския участък на Седми район точно преди седем и половина на следващата сутрин. Бях извикан от шефа, а това не обещаваше нищо добро. Бях работил до два през нощта, опитвайки се да достигна до нещо по убийството на Нина Чайлдс.
Имах чувството, че денят започва зле. Бях напрегнат и по-нервен, отколкото обикновено си позволявам да бъда. Ни най-малко не харесвах тази сутрешна заповед да се явя пред началника.
Поклатих глава, намръщих се, опитах се да прогоня птичките от врата си. Най-после изскърцах със зъби и отворих махагоновата врата. Главен детектив Джордж Питман чакаше в кабинета си, който всъщност се състоеше от три свързани кабинета, включващи заседателна зала.
Шефът, както го наричат многото му „почитатели“, бе облечен с широк сив костюм, силно колосана бяла риза и сребриста вратовръзка. Прошарената му коса бе зализана назад. Приличаше на банкер и в известен смисъл наистина си е такъв. Както никога не се изморява да повтаря, той работи с ограничен бюджет и винаги преценява разходите за персонала, разходите за извънредни дежурства, разходите за разследванията. Очевидно се справя ефективно като мениджър и поради тази причина шефът на полицията пренебрегва факта, че Питман е деребей, лицемер, расист и кариерист.
На стената бяха закачени три големи таблици. Първата показваше данните за изнасилванията, убийствата и нападенията във Вашингтон за два последователни месеца. Втората представяше кражбите от домове и магазини за същия период. Третата — кражбите на коли. Според таблиците и според „Уошингтън Поуст“ престъпността във Вашингтон намаляваше, но не и в района, където живеех аз.
— Знаеш ли защо си тук, защо исках да те видя? — попита Питман направо. Никакви любезности или увъртания от шефа. — Разбира се, че знаеш, д-р Крос. Ти си психолог. Предполага се, че отгатваш как работи мисълта на човек. Все забравям това.