„Запази спокойствие, внимавай“ — казах си.
Направих това, което главен детектив Питман най-малко очакваше: усмихнах се и произнесох мило:
— Не, наистина нямам представа. Помощникът ви ми се обади и ето ме тук.
Питман също се усмихна, сякаш бях казал хубава шега. После внезапно повиши глас, лицето и вратът му почервеняха силно, ноздрите му се разшириха и косъмчетата в тях потрепериха.
Едната му ръка бе стисната на юмрук, а другата бе с разперени пръсти, които приличаха на моливите, стърчащи от кожената чаша на бюрото му.
— Няма да заблудиш никого, Крос, най-малко мен. Много добре знам, че разследваш убийствата в „Саутийст“, които не са ти възложени. Правиш това въпреки съвсем ясните ми разпореждания. Някои от тези случаи са закрити преди повече от година. Няма да позволя това — няма да приема твоето неподчинение и снизходителното ти отношение. Знам какво се опитваш да постигнеш. Да поставиш участъка в неловко положение, да поставиш мен в неловко положение, да направиш услуга на кмета, да станеш някакъв шибан герой на „Саутийст“.
Не понасях тона на Питман, а също и думите му, но много отдавна бях научил един номер и той навярно е най-важното нещо, което човек трябва да знае за отношенията в една организация. Толкова е просто, но е ключът за всяко малко царство, за всяка власт. Знанието наистина е власт, то е всичко; и да не знаеш нищо преструвай се, че знаеш.
Така че не казах на Питман нищо, не му възразих, не признах нищо. Не направих нищо. Мълчах си като Махатма Ганди.
Оставих го да си мисли, че може би наистина разследвам стари случаи от „Саутийст“ — но не го потвърдих. Освен това го оставих да си мисли, че може би наистина имам връзки сред хората на кмета Мънроу и бог знае още къде във властта. Оставих го да си мисли, че може би се целя в неговия пост или че може да имам — боже, опази — още по-големи амбиции.
— Работя по убийствата, които са ми възложени. Попитайте капитана. Правя всичко възможно да приключа възможно най-много случаи.
Питман кимна рязко — само веднъж. Лицето му още бе моравочервено, сякаш щеше да получи инфаркт.
— Добре, искам да приключиш този случай, и то бързо. Един турист е бил ограбен и убит на Ем стрийт снощи — каза той. — Уважаван германец, лекар от Мюнхен. На шибаната първа страница на „Поуст“ е. Да не споменаваме „Интернешънъл Херълд Трибюн“. И всеки вестник в Германия, разбира се. Искам да се заемеш с това убийство и да разрешиш случая бързо.
— Този лекар бял ли е бил? — попитах с невъзмутимо изражение.
— Казах ти, немец е.
— Вече работя по доста случаи в „Саутийст“ — казах на Питман. — Една медицинска сестра е била убита през уикенда.
Той не искаше и да чуе за това. Поклати глава — само веднъж.
— А сега пък имаш важен случай в „Джорджтаун“. Разреши го, Крос. Няма да работиш по нищо друго. Това е заповед… от Шефа.
15.
Веднага щом Крос излезе от кабинета на Питман, старши детектив Патси Хамптън влезе през една странична врата, която водеше към заседателната зала. Питман бе наредил на детектив Хамптън да изслуша целия му разговор с Крос, да прецени ситуацията от гледната точка на действащ полицай и да предложи съвет.
Тази задача не се нравеше на Хамптън, но такива бяха заповедите на Питман. Той бе непреклонен, подъл, дребнав и отмъстителен.
— Виждаш ли с какво трябва да се справям тук? Крос знае как да ме изкара от нерви. По-рано избухваше и протестираше, сега просто не обръща внимание какво му говоря.
— Чух всичко — каза Хамптън. — Наистина е хитър. — Щеше да се съгласява с всичко, което Питман каже, без значение какво.
Патси Хамптън бе привлекателна жена с пясъчно руса коса, подстригана късо, и имаше най-пронизителните сини очи извън Стокхолм. Беше на трийсет и една години и се издигаше много бързо в участъка. На двайсет и шест години, тя бе най-младият детектив, разследващ убийства във Вашингтон. Сега си бе набелязала много по-високи цели.
— Но вие се подценявате. Вие диктувахте правилата, не той. — Хамптън каза на Питман това, което той желаеше да чуе. — Крос просто скрива добре чувствата си.
— Сигурна ли си, че се среща с другите детективи? — попита я Питман.
— Срещали са се три пъти, доколкото ми е известно, винаги в къщата на Крос на Пета улица. Подозирам, че е имало и други срещи. Чух за това от един приятел на детектив Търман.