Джефри Шейфър седеше зад малкото си махагоново бюро, загледан към Масачузетс Авеню. Персоналът на посолството понастоящем наброяваше 415 души. „Скоро ще бъдат 414“ — помисли си той. Екипът включваше военни експерти, специалисти по външна политика, международна търговия, връзки с обществеността, чиновници и секретарки.
Въпреки че между САЩ и Великобритания имаше споразумение да не се шпионират взаимно, Джефри Шейфър всъщност бе шпионин. Той бе един от единайсетте специалисти от Службата за сигурност, по-рано известна като МИ6, които работеха в посолството във Вашингтон. Тези единайсет души на свой ред ръководеха агентите в консулствата в Атланта, Бостън, Чикаго, Хюстън, Лос Анджелис, Ню Йорк и Сан Франциско.
Днес Шейфър се чувстваше ужасно нервен, често ставаше от бюрото си, крачеше напред-назад по килима, който покриваше скърцащия паркет на пода. Проведе няколко безполезни телефонни разговора, опита се да свърши малко работа, мислеше си колко мрази и служебните си задължения, и ежедневните дреболии в живота си.
Трябваше да работи по някакво адски тъпо комюнике за абсурдната неотклонна ангажираност на правителството да защитава човешките права. Министърът на външните работи доста бомбастично бе заявил, че Великобритания ще подкрепя международното осъждане на режими, които нарушават човешките права; че ще подпомага международните органи, ангажирани с тази кауза; че ще заклеймява нарушенията на човешките права и така нататък, и така нататък до припадък.
Прегледа няколко от компютърните игри, които играеше, когато бе така напрегнат, но никоя не привлече вниманието му сега. Нищо не вършеше работа.
Започваше да рухва и познаваше това чувство.
Пропадам и има само един сигурен начин да спра: да играя на Четиримата конници.
На всичко отгоре навън валеше и небето бе потискащо сиво. Целият Вашингтон и околностите му изглеждаха мрачни и угнетяващи. По дяволите! Беше в адски лошо настроение, дори за човек, свикнал с лошите настроения.
Продължи да зяпа Масачузетс Авеню, гледаше дърветата, ограждащи парка, посветен на шибания пацифист, художника Халил Джебран. Опита се да си представи как чука различни красиви жени, работещи в посолството.
Обади се на психиатърката си Бу Касади в кабинета й вкъщи, но тя тъкмо трябваше да започне сеанс с пациент и не можеше да говори дълго. Уговориха се да се видят след работа: за едно бързо у тях, преди той да се върне у дома при Люси и хленчещите дечурлига.
Не смееше тази вечер пак да играе на Конниците. Щеше да е прекалено скоро след сестрата. Но, боже милостиви, така му се играеше. Искаше да пречука някоя по особено изобретателен начин точно тук, в посолството.
Все пак имаше да свърши едно приятно нещо днес и си пазеше удоволствието досега, три следобед. Вече бе хвърлил заровете и си поигра малко на Конниците, колкото да вземе едно решение.
Точно преди обяд се обади на Сара Мидълтън и й каза, че трябва да поговорят, може ли да се отбие в кабинета му някъде към три.
По телефона Сара бе видимо притеснена и му отговори, че може да мине и по-рано, по всяко време, когато му е удобно.
— Значи не си особено заета, нямаш ли си работа днес? — попита Шейфър.
— Добре, тогава до три — отвърна тя бързо.
Секретарката му, отвратителната Бети, му позвъни по интеркома точно в три. Най-после бе свикнал с нейната точност.
Шейфър остави интеркома да звънне няколко пъти, после рязко вдигна слушалката, сякаш бе прекъснат, докато е вършел нещо от първостепенна важност за сигурността.
— Какво има, госпожице Томас? Много съм зает с комюникето за министъра.
— Съжалявам, че ви безпокоя, господин Шейфър, но госпожица Мидълтън е тук. Имате среща с нея в три часа, доколкото разбрах.
— Хм. Така ли? А, да, права си. Помоли Сара да почака малко, ако обичаш. Трябват ми още няколко минути. Ще ти звънна, когато съм готов да я видя.
Шейфър се усмихна и взе бюлетина с новини от посолството. Знаеше, че Бети мрази, когато той нарича госпожица Мидълтън с малкото й име.
Пофантазира си за Сара следващите няколко минути. Изпитваше желание да изчука госпожица Мидълтън още от първото интервю, което бе провел с нея, но бе прекалено предпазлив, за да го направи. Боже, как мразеше тази кучка. Сега щеше да се позабавлява.
Шейфър погледа как дъждът облива колите по Масачузетс Авеню още десет минути. Накрая грабна телефона. Не можеше да чака и минута повече.