— Шейфър е още на партито — каза ми тя. — Разбира се, може да ти се е обадил от къщата. От мястото, където стоя, виждам камиона на Сили Били.
— Ще поддържаме връзка, Патси. С телефон и пейджър. Използвай пейджъра само за спешни случаи. Внимавай много с него.
— Добре, ще се оправя, Алекс. Сили Били не е кой знае каква заплаха. Нищо няма да стане в къщата му. Върви в зоопарка. И внимавай!
70.
Стигнах в зоопарка в девет без десет. Замислих се, че мястото всъщност е съвсем близо до апартамента на д-р Касади — „Фарагът“. Само съвпадение ли беше, че се намирах толкова близо до психоаналитичката на Шейфър? Вече не вярвах в съвпадения.
Обадих се на Патси Хамптън, преди да сляза от колата, но този път тя не вдигна. Не й пратих съобщение на пейджъра — положението не бе извънредно — засега.
Познавах зоопарка от многото посещения тук с Деймън и Джени, но го знаех още по-добре от времето, когато бях момче и Нана ме водеше тук. Понякога вземахме и Сампсън, който на единайсет години бе висок почти метър и осемдесет. Главният вход на зоопарка е на ъгъла на „Кънектикът“ и Хоторн Авеню, но старата къща на маймуните бе почти на километър и половина по диагонал от там.
Наоколо не се виждаше никой, но служебният вход не бе заключен, точно както ми бе казал мъжът по телефона. Той явно също познаваше зоопарка. Още игрички — помисли си аз. Този човек определено обичаше да си играе.
Докато бързах през парка, високите дървета и хълмове наоколо закриваха напълно светлините от града. По алеите светеха много малко лампи и усещането да бъдеш сам в зоопарка по това време бе странно и доста плашещо. Разбира се, не бях сигурен дали съм сам наистина.
Къщата на маймуните се оказа още по-навътре, отколкото си спомнях. Най-после я открих в мрака. Приличаше на стара викторианска гара. От другата страна, в центъра на кръгла площадка от чакъл, имаше една съвременна постройка, в която, доколкото си спомнях, се помещаваха влечугите.
Над вратата на къщата на маймуните имаше табела: „Предупреждение: карантина — не влизай!“ Още странни неща. Побутнах двойната врата, но тя се оказа заключена.
На стената до вратата видях избледнял синьо-бял знак — международното означение, показващо, че вътре има телефон. Този телефон ли очаква да използвам?
Разтърсих вратите, които бяха стари и дървени, и те изтракаха шумно. Чух, че вътре маймуните започнаха да пищят и да подскачат. Първо малките примати — шимпанзета, гибони. После се разнесе дълбокият рев на една горила.
Забелязах мъждива червена светлина на сградата отсреща. И там имаше телефон.
Бързо прекосих площадчето. Погледнах часовника си. Беше девет и две минути.
Предния път ме накара да чакам.
Замислих се за игрите, които той играеше. Дали и това не бе ролева игра за него? Как успяваше да спечели? Или губеше?
Тревожех се, че не съм намерил правилния телефон. Не се виждаха други наоколо, но пък си оставаше онзи, който бе заключен в старата къща на маймуните.
Този телефон ли иска да използвам? Чувствах се превъзбуден и трескав. Толкова много опасни емоции се надигаха у мен.
Чух дълго продължително „ааааааааа“, като звука на тълпата, приветстваща началото на футболен мач. Стреснах се, но после се сетих, че звукът идва от маймуните в сградата отсреща.
Дали там ставаше нещо? Може би вътре имаше човек? Някой или нещо близо до телефона?
Изчаках още пет минути, още десет. Направо се побърквах. Не можех да понеса да чакам още и се канех да позвъня по пейджъра на Патси.
И тогава иззвъня моят пейджър. Подскочих.
Беше Патси. Това значеше спешен случай.
Взрях се в телефона. Изчаках още половин минута, после грабнах слушалката.
Набрах номера на пейджъра и после номера на телефона, до който чаках. Изчаках още известно време.
Патси не ми позвъни.
Нито тайнственият мъж.
Трябваше да взема решение. Намирах се на много неудобно място. Главата ми забуча.
Внезапно телефонът иззвъня. Грабнах слушалката и едва не я изтървах. Сърцето ми биеше като барабан.
— Тя е при нас.
— Къде?
— Във „Фарагът“, разбира се.
Невестулката затвори. Не спомена дали е жива.