71.
Не можех да си представя какво може да прави Кристин във „Фарагът“ във Вашингтон, но той бе казал, че тя е там. Защо би го казал, ако не бе истина? Какво правеше той с мен? А с нея?
Побягнах в посоката, в която мислех, че се намира Катидрал Авеню. Но в зоопарка беше много тъмно, почти непрогледен мрак. Зрението ми бе замъглено — може би защото се намирах почти в състояние на шок. Не можех да разсъждавам трезво.
Главата ми бе замаяна. Препънах се в някакъв голям камък и паднах по колене. Раздрах дланите си, панталонът ми се скъса. Но веднага станах и продължих да бягам през гъстите високи храсти, които деряха лицето и ръцете ми.
Животните из целия зоопарк виеха, стенеха, ревяха лудо. Усещаха, че нещо не е наред. Различавах рева на мечките и писъците на тюлените. Осъзнах, че сигурно наближавам Арктическия кръг в зоопарка, но не можех да си спомня къде се намира той спрямо останалите части на зоологическата градина и спрямо улиците на града.
Пред мен се издигаше висока стръмна скала. Изкатерих се върху нея и се опитах да се ориентирам.
В ниското се виждаха множество клетки, павилиони с магазинчета за сувенири и закуски, две големи поляни. Сега разбрах къде се намирам. Бързо слязох от скалата и отново побягнах.
Кристин бе във „Фарагът“. Щях ли най-после да я открия? Възможно ли бе това?
Подминах Африканската алея, после Индианския резерват. Озовах се на едно огромно поле, осеяно с нещо, приличащо на купи сено. Сетих се, че това са бизоните. Бях някъде близо до Големите равнини.
Пейджърът в джоба ми отново иззвъня.
Патси! Викаше ме спешно! Защо не бе отговорила на обаждането ми?
Бях плувнал в пот и едва си поемах дъх. Слава богу, вече виждах Катидрал Авеню и Уудли Роуд по-нагоре.
Намирах се много далече от мястото, където бях паркирал колата си, но бях близо до жилищния блок „Фарагът“.
Пробягах още стотина метра в мрака, после се изкатерих по каменната стена, отделяща зоопарка от улицата. Ръцете ми бяха изцапани е кръв, а не знаех от къде. От раздраното ми коляно? От бодливите храсти? Чувах оглушителния вой на сирени някъде наблизо. Откъм „Фарагът“ ли се чуваха?
Отправих се натам, тичайки с всички сили. Беше малко след десет часа. Повече от час беше изминал от обаждането вкъщи.
Пейджърът продължаваше да звъни в джоба на ризата ми.
72.
Във „Фарагът“ се беше случило нещо лошо. Докато тичах по „Уудли“, звукът на сирените се засилваше. Чувствах се замаян, залитах. Не можех да се съсредоточа. Осъзнах, че това бе един от малкото случаи през изминалите години, когато бях на прага да изпадна в паника.
Пред жилищния блок още не се виждаха полицейски коли или линейки. Щях да бъда пръв на местопрестъплението.
Двамата портиери и няколко души по домашни халати се бяха струпали пред входа на подземния гараж. Не можеше да е заради Кристин. Просто не можеше. Прекосих квадрата трева до тях. Невестулката тук ли бе, във „Фарагът“?
Струпаните хора ме забелязаха и ме изгледаха също толкова изплашено, колкото се чувствах и аз. Сигурно съм бил страшна гледка. Спомних си, че бях падал няколко пъти, докато тичах през зоопарка. Сигурно имах вид на луд или на убиец. По ръцете ми имаше кръв, кой знае още къде.
Извадих портфейла си и го отворих, за да им покажа полицейската си карта.
— Полиция. Какво се е случило? — извиках аз. — Аз съм детектив от полицията. Казвам се Алекс Крос.
— Има убит човек, детектив Крос — каза един от портиерите накрая. — Елате насам, моля.
Последвах портиера по стръмната бетонна алея на гаража.
— Убитата е жена — каза той. — Почти сигурен съм, че е мъртва. Обадих се на 911.
— О, боже! — задавих се аз.
Стомахът ми се присви. В ъгъла на гаража бе паркиран джипът на Патси Хамптън. Вратата му бе отворена и светлината струеше навън.
Почувствах ужасен страх, болка, шок, докато бързах към джипа. Патси Хамптън бе отпусната на предната седалка. Разбрах, че навярно е мъртва.
Тя е при нас. Ето какво бе означавало това съобщение. Боже господи, не. Убили са Патси Хамптън. Казаха ми да се оттегля. За бога, не!
Голите й крака бяха изкривени и пъхнати под кормилото. Горната половина на тялото й бе сведена напред под почти невъзможен ъгъл. Главата на Патси бе килната назад и докосваше облегалката на съседната седалка. Русата й коса бе зацапана с кръв. Сините й очи гледаха безизразно.