Бях започнал да помагам в кухнята още преди години заради жена ми, Мария. Тя беше социален работник, когато се запознахме. Мария бе некоронованата принцеса на „Сейнт Антъни“, всички я обичаха, а тя обичаше мен. После я убиха, застреляха я от минаваща кола недалеч от кухнята за бездомни. Бяхме женени от четири години и имахме две малки деца. Убиецът така и не бе открит и това все още ме измъчва. Може би то ме кара да се стремя да разрешавам всеки случай, по който работя, независимо колко малък е шансът.
В кухнята за бездомни аз трябва да следя никой да не се изнерви прекалено и да не причини нежелани неприятности по време на храненето. Висок съм метър и осемдесет и шест, тежа около деветдесет килограма и мога да въдворявам мир, ако и когато се наложи. Обикновено отстранявам проблема с няколко спокойно изречени думи и незаплашителни жестове. Повечето от тези хора идват тук, за да се нахранят, не да се бият или да създават проблеми.
Освен това сипвам фъстъчено масло и конфитюр на всеки, който иска допълнително от тях. Джими Мур, ирландецът, който ръководи социалната трапезария с много любов и достатъчно дисциплина, е твърдо убеден в ползата от фъстъченото масло и конфитюра. Някои от редовните посетители ме наричат Фъстъчения човек. Правят го от години.
— Не изглеждаш много добре днес — каза една ниска, набита жена, която идва в кухнята от година-две.
Знам, че се казва Лора, че е родена в Детройт и че има двама пораснали синове. Работела като икономка на Ем стрийт в Джорджтаун, но семейството решило, че е твърде стара за работата, и я уволнило със заплата за две-три седмици и няколко благодарности.
— Заслужаваш нещо по-добро. Заслужаваш мен — каза Лора и се засмя закачливо. — Какво ще кажеш?
— Лора, толкова си мила с твоите комплименти — казах аз, докато й сипвах допълнително. — Но нали си срещала Кристин. Знаеш, че вече съм зает.
Тя се изкикоти, като обгърна ръце около тялото си. Имаше приятен здрав смях, независимо от обстоятелствата.
— Всяко младо момиче има право да мечтае, нали знаеш. Радвам се, че те видях, както винаги.
— Аз също, Лора. Винаги се радвам да те видя. Добър апетит.
— О, това е сигурно.
Докато отправях веселите си поздрави и трупах фъстъчено масло в чиниите, си позволих да помисля за Кристин. Лора сигурно беше права; може би не изглеждах особено добре днес. Навярно не изглеждах страхотно от известно време.
Спомних си една нощ преди около две седмици. Тъкмо бях приключил работата си по един случай на серийни убийства в Бостън. Двамата с Кристин стояхме на верандата пред къщата й в Мичънвил. Опитвах се да живея живота си по различен начин, но човек трудно се променя. Има една поговорка, която много обичам: „Сърцето води главата“.
Усещах уханието на цветята в нощния въздух, рози и гергини, разцъфтели пищно в градините. Долавях и уханието на „Гардения Пашън“, прекрасния парфюм, който Кристин си бе сложила онази вечер.
Двамата се познавахме от година и половина. Бяхме се срещнали във връзка с разследването на едно убийство, което бе завършило със смъртта на съпруга й. По-късно започнахме да излизаме. Мислех си, че всичко бе водило към този момент на верандата. Поне в собствените ми представи.
В моите очи Кристин винаги изглеждаше прекрасно и караше сърцето ми да литне. Беше висока почти метър и седемдесет и пет и това ми харесваше. Имаше усмивка, която би могла да запали половината страна. Онази вечер носеше светли избелели дънки и бяла тениска, вързана на възел на кръста. Краката й бяха боси, а ноктите й — лакирани с червен лак. Красивите й кафяви очи искряха. Протегнах ръце и я прегърнах и изведнъж целият свят ми се стори хубав. Забравих за ужасния случай, който бях приключил току-що, забравих за особено жестокия убиец, известен като господин Смит.
Обгърнах сладкото и нежно лице в дланите си. Искам да си мисля, че вече нищо не може да ме изплаши, и наистина по-голяма част от нещата не ме плашат, но предполагам, че колкото повече хубави неща имаш в живота си, толкова по-лесно е да изпитваш страх. Кристин ми бе толкова скъпа — така че може би се страхувах.
Сърцето води главата.
Не така действат повечето мъже, но аз се учех.
— Обичам те повече от всичко, което съм обичал в живота си, Кристин. С теб виждам и чувствам нещата по нов начин. Обожавам усмивката ти, това как общуваш с хората — особено с децата, — добротата ти. Обичам да те прегръщам така. Обичам те повече, отколкото бих могъл да изрека дори и да стоя тук и да не млъкна цяла нощ. Толкова много те обичам. Ще се омъжиш ли за мен, Кристин?