Убийствата представляваха влудяващ пъзел, създаден в течение на няколко години, и нямаше да бъде никак лесно този пъзел да бъде подреден. Опитвах се да играя сложна игра срещу ловък противник, без да зная правилата на играта или как точно се играе. Това бе несправедливото преимущество на Шейфър.
Бях намерил някои полезни бележки сред записките на Патси Хамптън и те ме отведоха при един тийнейджър на име Майкъл Ормсън, който бе разговарял в чатрум с Шейфър за Четиримата конници. Продължих да работя в тясно сътрудничество с Чък Хъфстедлър от ФБР Чък се чувстваше виновен, че бе подал на Патси първоначалната информация; особено след като аз пръв се бях свързал с него. Възползвах се от угризенията му.
И ФБР и Интерпол провеждаха активно търсене на играта в Интернет. Аз самият бях посетил безброй чатрумове, но не бях попаднал на никого, освен малкия Ормсън, който да бе чувал за тайнствената игра. Само защото Шейфър бе рискувал да влезе в онзи чатрум, бе разкрит. Запитах се какви други рискове е поемал.
След ареста на Шейфър във „Фарагът“ ние все пак претърсихме ягуара му, а аз прекарах почти час в дома му — преди адвокатите му да научат за присъствието ми там. Говорих с жена му Люси и сина му Робърт, които потвърдиха, че той играел някаква игра, наречена Четиримата конници. Играел я от седем или осем години.
Нито жена му, нито синът му познаваха някого от другите играчи и не знаеха нищо за тях. Те не вярваха, че Джефри Шейфър е извършил нещо лошо.
Синът определи баща си като справедлив и праволинеен, а Люси Шейфър нарече съпруга си добър човек и изглеждаше убедена в това.
Открих списания за ролеви игри, както и десетки зарчета в кабинета на Шейфър, но никакви други веществени доказателства, свързани с играта. Бе предпазлив. Прикриваше следите си добре. Та той бе от разузнаването, в края на краищата. Не можех да си представя, че хвърля зарове, за да избира жертвите си, но навярно това можеше да обясни различията в модела на убийствата.
Адвокатът му Джулс Халпърн се оплакваше шумно и многословно от нахлуването в дома на Шейфър и ако бях открил някакви полезни улики, сигурно нямаше да ни позволят да ги представим в съда. За нещастие нямах достатъчно време, а и Шейфър бе прекалено хитър, за да държи нещо инкриминиращо в дома си. Той бе направил една голяма грешка; нямаше вероятност да допусне втора. Дали?
Понякога, много късно вечер, докато работех на тавана, спирах за малко и си спомнях Кристин. Спомените бяха болезнени и тъжни, но някак ме успокояваха. Започнах да очаквам с нетърпение тези моменти, когато можех да се отдам на мислите си за Кристин, без да ме прекъсват или смущават. Някои вечери слизах при пианото на верандата и свирех песните, които и двамата обичахме — „Незабравима“, „Лунна светлина“, „Чудесно е“. Все още си спомнях как изглеждаше тя, особено когато ходех на гости в дома й — избелели дънки, боси крака, тениска или може би любимия й жълт пуловер, шнолата, забодена в косата й, която винаги ухаеше на шампоан.
Не изпитвах самосъжаление, но просто не можех да не се чувствам нещастен и потиснат. Бях стигнал до задънена улица и не знаех изобщо какво се бе случило с Кристин. Не можех да я прежаля.
Това ме парализираше, съсипваше ме, караше ме да се чувствам толкова тъжен и празен. Знаех, че трябва да продължа напред с живота си, но не можех да го направя. Трябваха ми отговори, поне някои.
Случилото се с Кристин част от играта ли бе?
Продължавах да се чудя. Бях погълнат изцяло от тази игра.
И аз ли съм част от нея?
Вярвах, че е така. В известен смисъл се надявах същото да важи и за Кристин. Само така можех да се надявам, че тя е още жива.
81.
Така че се оказах играч в една абсолютно странна игра, която бе обсебваща, макар и по съвсем пагубен начин. Започнах да измислям свои правила. Въведох нови играчи. Аз бях в тази игра, за да победя.
Чък Хъфстедлър от ФБР продължи да ми помага. Колкото повече говорех с него, толкова повече осъзнавах, че е бил влюбен в детектив Хамптън. Неговата загуба и моята с Кристин ни обединяваше.
Късно в петък вечер се качих на тавана, след като с Деймън, Джени, Нана и котката Роузи гледахме „Маската на Зоро“. Трябваше да проверя още някои факти, преди да си легна.
Включих компютъра и влязох в Интернет. Чух познатото съобщение: „Имате поща“. След онази нощ на Бермудите тези думи винаги ме плашеха ужасно, побиваха ме тръпки от главата до петите.