За ваша информация — човекът, от когото можете да научите повече в Службата за сигурност, е господин Андрю Джоунс. Вярвам, че той ще потвърди истинността на изявлението ми. Ако искате да продължите разговора, направете го на собствен риск. Аз съм на шейсет и седем години, пенсионирах се от разузнаването (както обичам да казвам) и съм доста известен бърборко. Желая ви много успех в търсенето на истината и справедливостта. На мен самия това преследване ми липсва.
Прочетох писмото, после още веднъж. Много успех в търсенето? Този израз наистина ли бе така двусмислен, както звучеше?
И аз бях ли вече играч? Петият конник?
83.
Ходех в съда всеки ден от следващата седмица и като доста други хора се пристрастих към процеса. Джулс Халпърн бе най-впечатляващият оратор, когото бях виждал в съдебната зала, но Катрин Фицгибън бе не по-малко убедителна. Присъдата щеше да зависи от това на кого ще повярват съдебните заседатели. Беше като театър, като игра. Спомних си, че като дете редовно гледах един съдебен сериал с Нана, който се наричаше „Защитниците“. Всяка серия започваше с дълбокия глас на разказвача, който казваше нещо от рода на „Американската съдебна система съвсем не е съвършена, но тя все пак е най-добрата съдебна система в света.“
Това може би беше вярно, но докато седях в съдебната зала във Вашингтон, не можех да избягам от мисълта, че процесът, съдията, съдебните заседатели, адвокатите и всички правила бяха просто още една сложна игра и че Джефри Шейфър вече набелязва следващата си жертва, че се наслаждава на всеки ход, който обвинението прави срещу него.
Той все още контролираше играта. Все още бе неин господар. Той го знаеше и аз също го знаех.
Гледах как Джулс Халпърн провежда разпити, целящи да създадат впечатлението, че неговият чудовищен клиент психопат е невинен като новороден младенец. Всъщност по време на дългите кръстосани разпити човек лесно можеше да се унесе в дрямка. Аз обаче не пропуснах нищо, тъй като всички важни неща се повтаряха отново и отново, до втръсване.
— Алекс Крос…
Чух да споменават името ми и съсредоточих отново вниманието си върху Джулс Халпърн. Той извади една уголемена снимка, която се бе появила в „Поуст“ в деня след убийството. Снимката бе направена от един от обитателите на „Фарагът“ и бе продадена на вестника.
Халпърн се наведе към свидетеля, мъж на име Кармин Лопес, нощен портиер в сградата, където бе убита Патси Хамптън.
— Господин Лопес, показвам ви веществено доказателство на защитата, снимка на моя клиент и детектив Алекс Крос. Направена е в коридора на десетия етаж след откриването на трупа на детектив Хамптън.
Увеличението на снимката бе достатъчно голямо, така че и аз виждах повечето подробности от мястото си на четвъртия ред. Снимката ме бе шокирала още първия път, когато я видях.
На нея Джефри Шейфър изглеждаше, сякаш току-що е слязъл от страниците на списание за мъжка мода. В сравнение с него моите дрехи бяха намачкани и мръсни. Аз току-що бях изминал лудия маратон от зоопарка и бях огледал тялото на бедната Патси в гаража. Юмруците ми бяха стиснати здраво и аз сякаш ръмжах гневно срещу Шейфър. Снимките умеят да лъжат. Знаем това. Фотографията ме представяше в много неприятна светлина и аз се опасявах, че може да повлияе на съдебните заседатели.
— Тази снимка правдиво ли представя как изглеждаха двамата мъже в десет и половина онази вечер? — попита Халпърн портиера.
— Да, сър. Съвсем правдиво. Точно така ги помня.
Джулс Халпърн кимна, сякаш чуваше тази жизненоважна информация за пръв път.
— Сега бихте ли описали със свои думи как изглеждаше детектив Крос в онази вечер?
Портиерът се поколеба и сякаш малко се обърка от въпроса. Вече ми беше ясно накъде бие Халпърн.
— Той мръсен ли беше? — подсказа Хамптън, като зададе най-простия възможен въпрос.
— Ъъ, мръсен… да. Много.
— Беше ли потен? — попита адвокатът.
— Потен… да. Всички бяхме потни. Сигурно, защото бяхме долу, в гаража. Беше много гореща вечер.
— Носът му течеше ли?
— Да, сър.
— Дрехите на детектив Крос бяха ли раздрани, господин Лопес?