Пристъпих напред, сякаш се движех в някакъв лош сън, най-лошия, който можех да си представя. Разпознах една жена от екипа на „Бърза помощ“ — Нина Дисеса. Бях работил с нея няколко пъти в „Джорджтаун“.
— Пристигнахме при копелето точно навреме — каза Нина и присви очи. — Лошо, а?
— Сериозен опит ли е бил? — попитах я.
Нина сви рамене.
— Трудно е да се определи със сигурност. Срязал е китката си доста дълбоко. Обаче само лявата. После пил хапчета, много хапчета — и те не са купени. Бяха лекарски мостри.
Поклатих глава невярващо.
— Но той със сигурност е извикал за помощ?
— Според жена му и сина му го чули да вика от кабинета си: „Татко има нужда от помощ. Татко умира. Татко е болен.“
— Е, това го е казал точно. Наистина е болен, невероятно болен. Направо е психопат.
Отидох при линейката. От всички страни на улицата все още мигаха светкавиците на камерите. Бях вбесен, яростен. За него всичко е игра. Жертвите в „Саутийст“, Патси Хамптън, Кристин. Сега и това. Играе си дори със собствения си живот.
— Пулсът му е още силен — чух, когато се доближих до линейката.
Видях, че му правят ЕКГ Чух звуците, които издаваше апаратът.
После видях лицето на Шейфър. Косата му бе мокра от пот, а лицето му беше бледо като платно. Взря се в очите ми, опитвайки се да фокусира погледа си. После ме позна.
— Вие ми причинихте това — каза той, като събра сили и внезапно се надигна в носилката. — Разбихте живота ми заради кариерата си. Вие го направихте! Вие сте отговорен! О, боже, о, боже. Бедното ми семейство. Какво става с нас?
Телевизионните камери снимаха и запечатаха цялото представление, достойно за „Оскар“. Точно както бе планирал Джефри Шейфър.
88.
Процесът трябваше да бъде временно прекратен поради опита за самоубийство на Шейфър. Циркът в съдебната зала навярно щеше да се поднови едва следващата седмица.
Междувременно медиите пак бяха полудели. Дори „Уошингтън поуст“, „Ню Йорк Таймс“ и „Ю Ес Ей Тудей“ излязоха с огромни заглавия.
Но това поне ми даваше време да поработя по още няколко гледни точки. Шейфър беше много добър. Боже господи, наистина бе добър.
Говорех със Санди Грийнбърг почти всяка вечер. Тя ми помагаше да събера информация за другите играчи. Дори отиде да говори със Завоевателя. Каза, че се съмнява Оливър Хайсмит да е убиец. Бил почти седемдесетгодишен, много пълен и в инвалидна количка.
Онази вечер Санди ми се обади вкъщи към седем. Тя е истинска приятелка. Очевидно работеше до късно заради мен. Аз отговорих на обаждането й от светилището си на тавана.
— Андрю Джоунс от Службата за сигурност ще се срещне с теб — съобщи тя с обичайния си рязък и агресивен маниер. — Страхотна новина, нали? Казвам ти, така е. Всъщност, той няма търпение да се срещне с теб, Алекс. Не ми го каза направо, но мисля, че не обича особено полковник Шейфър. Не каза защо. Нещо повече, той е във Вашингтон. Голяма клечка е. Името му значи много в средите на разузнаването. Той е много добър, Алекс, и говори без заобикалки.
Благодарих на Санди и веднага се обадих на Джоунс в хотела му. Отговори на обаждането от стаята си.
— Да. Ало. Андрю Джоунс е на телефона. Кой се обажда?
— Детектив Алекс Крос от вашингтонската полиция. Току-що говорих по телефона със Санди Грийнбърг. Как сте?
— Добре, много добре. Е, всъщност не точно. Имал съм и по-добри седмици и месеци. В интерес на истината, стоях в стаята си с надеждата, че ще се обадите. Може ли да се срещнем, Алекс? Някъде, където няма да се набиваме на очи?
Предложих му един бар на Ем стрийт след половин час и пристигнах минута-две по-рано. Познах Джоунс по описанието, което си бе направил по телефона: „Едър, червендалест. Типичен бивш играч на ръгби — макар че никога не съм играл, дори не гледам ръгби. А, да, с огненочервена коса и мустаци. Това трябва да е достатъчно.“