Този образ отнесоха съдебните заседатели в съзнанието си в края на деня.
А той бе просто една удивителна лъжа, измислена от гениален майстор.
93.
Когато се прибрах вкъщи от съда, обсъдих положението с Андрю Джоунс. Опитвах отново да се свържа с Оливър Хайсмит, но засега не бях получил никакъв отговор. Освен това нямаше нищо ново, което да свързва Шейфър с убийствата в „Саутийст“. Шейфър сякаш не бе убивал никого, поне във Вашингтон, през последните няколко месеца.
След вечерята, която се състоеше от гювеч с пиле, салата и пай с малини, Нана освободи децата от ежедневното им задължение да измият чиниите. Помоли мен да остана да й помогна.
— Точно като в доброто старо време, все едно нищо не се е променило — казах аз, докато сапунисвах и миех чиниите и приборите в порцелановата мивка, която бе стара като къщата.
Нана подсушаваше измитите чинии веднага щом й ги подавах. Пръстите й още бяха така бързи, както и мисълта.
— Иска ми се да мисля, че сме по-стари и по-мъдри — вметна Нана.
— Не знам. Щом ръцете ми още подгизват от миенето на чинии.
— Не съм ти казала нещо, което трябваше — каза Нана съвсем сериозно.
— Добре — казах аз и спрях да разплисквам вода и сапун около мивката. — Давай.
— Исках да ти кажа, че се гордея с начина, по който се справяш с ужасните неща, които се случиха. Твоята сила и търпението ти ме трогват. А аз не се трогвам лесно, особено от такива като теб. Знам, че същото се отнася за Деймън и Джени. На тях нищо не им убягва.
Облегнах се на мивката. Чувствах се в настроение за признания.
— Това е най-ужасният период от живота ми, най-трудният, през който съм преминавал. По-лошо е дори от тогава, когато умря Мария, ако това е възможно. Тогава поне знаех, че е мъртва. Можех да се отдам на скръбта си. Можех да я оставя да си отиде и да започна отново да дишам.
Нана заобиколи мивката и ме прегърна и както винаги ме изненада колко силни са ръцете й.
Погледна ме право в очите, точно както правеше, когато бях девет годишен. Каза:
— Дай воля на скръбта си, Алекс. Остави я да си отиде.
94.
Джефри Шейфър имаше привлекателна и влюбена в него жена и този непонятен и чудовищно несправедлив факт много ме тормозеше. Не можех да го разбера нито като психолог, нито като детектив.
Умно провежданият разпит на Люси Шейфър продължи и на следващата сутрин повече от час. Джейн Халпърн искаше съдебните заседатели да научат още за чудесния съпруг на Люси.
Най-после дойде ред на Катрин Фицгибън. Посвоему тя бе също така твърда и непреклонна като Джулс Халпърн.
— Госпожо Шейфър, слушахме ви внимателно и всичко, което разказахте, звучеше прекрасно и идилично, но едно нещо ме обърква и смущава. Ето какво е то: преди осем дни вашият съпруг опита да се самоубие. Вашият съпруг опита да се убие. Значи може би той не е точно такъв, какъвто изглежда. Може би не е така уравновесен, както изглежда. Може би грешите за това какъв точно е той.
Люси Шейфър погледна право в очите Катрин Фицгибън.
— През последните няколко месеца съпругът ми видя как животът му, кариерата му, доброто му име бяха заплашени заради едно несправедливо обвинение. Съпругът ми не можеше да повярва, че го обвиняват в такова чудовищно нещо. Това непосилно изпитание буквално го отведе до ръба на отчаянието. Вие нямате представа какво значи да загубиш доброто си име.
Катрин Фицгибън се усмихна и вметна саркастично.
— Разбира се, че имам представа. Не сте ли чели „Нешънъл инкуайърър“ напоследък? — Това предизвика смях в съдебната зала и дори сред съдебните заседатели.
Те определено харесваха Катрин. Аз също.
Тя продължи.
— Не е ли вярно, че съпругът ви се лекува заради „отчаянието“ си от години? Той посещава психолог, госпожо Шейфър. Съпругът ви страда от маниакална депресия или биполярен синдром, нали?
Люси поклати глава.
— Той премина през кризата на средната възраст. Нищо друго. Не е необичайно за мъж на неговата възраст.
— Ясно. А вие можахте ли да му помогнете да преодолее тази криза?