— Доктор Касади, бих искал да насоча вниманието ви към вечерта на убийството на детектив Хамптън. Джефри Шейфър имаше ли уговорен час при вас?
— Да, имаше. За девет часа. От девет до десет. Мисля, че може би пристигна малко по-рано онази вечер. Но часът бе уговорен за девет.
— Възможно ли е да е пристигнал още в осем и половина?
— Не, не е възможно. Ние говорихме по мобилните си телефони от момента, когато той тръгна от дома си в „Калорама“, докато стигна до сградата, където живея. Изпитваше огромна вина, че мрачното настроение го е връхлетяло така скоро след партито за рождения ден на дъщерите му.
— Разбирам. Имаше ли прекъсване в разговора ви с полковник Шейфър?
— Да, но съвсем кратко.
Халпърн поддържаше бързия ход на разпита.
— Колко време измина между момента, когато прекъснахте разговора си по телефона, и пристигането му в офиса ви?
— Две или три минути — най-много пет. Колкото да паркира и да се качи до моя етаж. Не повече.
— Когато пристигна в офиса ви, Джефри Шейфър изглеждаше ли неспокоен?
— Не, изобщо. Всъщност изглеждаше сравнително весел. Току-що бе направил едно успешно празненство за рождения ден на близначките си. Чувстваше, че се е справил добре, той обожава децата си.
— Беше ли задъхан, напрегнат, изпотен? — попита Халпърн.
— Не. Както казах, беше спокоен и изглеждаше добре. Спомням си го съвсем ясно. След нахлуването на полицията си направих записки, за да не пропусна или забравя нещо — обясни тя и погледна към масата на обвинението.
— Значи сте си направили записки в името на акуратността?
— Да, точно така.
— Доктор Касади, забелязахте ли кръв някъде по дрехите на полковник Шейфър?
— Не.
— Така. Не сте видели кръв по Шейфър. А когато детектив Крос пристигна, забелязахте ли кръв по него?
— Да, видях тъмни петна или струйки кръв по ризата му и по сакото му. Също и по ръцете му.
Джулс Халпърн замълча, за да отлежи тази мисъл в главите на съдебните заседатели. После зададе последния въпрос:
— Имаше ли полковник Шейфър вид на човек, който е убил някого?
— Не, определено не.
— Нямам повече въпроси — обяви адвокатът.
Даниел Уестън пое кръстосания разпит от името на обвинението. Той бе на двайсет и девет години, интелигентен, с бърза мисъл, изгряващата звезда на прокуратурата — освен това бе известен и като безмилостната томахавка на прокуратурата.
Дан Уестън бе и привлекателен, рус и едър. Той се приближи до Бу Касади. Двамата образуваха впечатляваща двойка; точно това бе визуалната представа, която той се опитваше да внуши.
— Госпожо Касади, вие не сте били психиатър на господин Шейфър, нали?
Тя се намръщи леко, но накрая успя да се усмихне неуверено.
— Не, психиатрите са хора с медицинско образование. Вие несъмнено знаете това.
— А вие не сте с медицинско образование?
Тя поклати глава.
— Не. Защитила съм докторат по социология. Вие сигурно знаете и това.
— Вие психолог ли сте? — попита Уестън.
— Психологът обикновено има магистърска степен по психология, понякога и докторска степен по психология.
— Вие имате ли степен по психология?
— Не. Аз съм психотерапевт.
— Разбирам. Къде сте учили за психотерапевт?
— В Америкън Юнивърсити. Завърших с докторат по социална дейност.
Даниел Уестън продължи да напада Касади. Въпросите му следваха почти мигновено отговорите й.
— Този ваш „офис за психотерапия“ във „Фарагът“ как е обзаведен? Какви мебели има в него?
— Канапе, бюро, лампа. Няма много мебели. Но има доста саксии с цветя. Пациентите ми намират атмосферата подходяща, както и много релаксираща.
— Няма ли кутия с книжни салфетки край канапето? Мислех, че това е задължително? — вметна Уестън с крива усмивка.
Свидетелката вече бе видимо раздразнена, може би дори смутена.
— Аз възприемам работата си много сериозно, господин Уестън. Същото се отнася и до пациентите ми.
— Някой познат ли ви препоръча Джефри Шейфър като клиент?
— Всъщност се запознахме в Националната галерия… На изложбата на еротични рисунки на Пикасо. Тя бе много широко отразена от пресата.
Уестън кимна и по устните му пробяга усмивка.