Близо до изхода към паркинга коридорът правеше остър завой. Когато минах зад ъгъла, го видях. Не можех да повярвам. Невестулката стоеше там.
Той заговори пръв.
— Каква изненада, доктор Крос. Измъквате се от влудяващата тълпа? Днес нещо сте провесили нос. Не се тормозете, добре се справихте горе. Вие ли крещяхте на стълбището? Първичните животински викове са най-добрият отдушник, нали?
— Какво, по дяволите, искаш, Шейфър? — попитах го. — Не е разрешено да се срещаме или разговаряме.
Той сви рамене и отметна русата си коса от очите.
— Да не мислите, че ми пука за правилата? Не ми пука въобще. Какво искам ли? Да възстановя доброто си име. Искам семейството ми да не трябва да понася повече всичко това. Искам всичко.
— Тогава не е трябвало да убиваш всички онези хора. Особено Патси Хамптън.
Шейфър се усмихна.
— Много сте самоуверен, нали? Не се давате лесно. До известна степен се възхищавам на това. И аз самият едно време играех играта да се държа като герой. В армията. Интересна е, но омръзва.
— Много по-интересно е да си превъртял маниак убиец, нали? — казах аз.
— Виждате ли? Не отстъпвате от мнението си. Това страхотно ми харесва. Вие сте чудесен.
— Това не е мнение, Шейфър. Знаеш го, аз също го знам.
— Тогава го докажете. Крос. Спечелете жалкия си процес. Победете ме в съдебната зала. Дори ви дадох предимството да сте в американски съд, а не в английски.
Тръгнах към него, не можех да се сдържа. Той не помръдна.
— Всичко това е някаква откачена игра за теб. Срещал съм изроди и преди, Шейфър. Побеждавал съм и по-добри от теб. Ще те победя.
Той се изсмя в лицето ми.
— Искрено се съмнявам.
Минах точно край него в тесния коридор.
Той ме блъсна — силно, в гръб. Беше едър мъж и бе още по-силен, отколкото изглеждаше.
Препънах се, едва не паднах на каменния под. Не очаквах изблик на гняв от него. Владееше се така добре в съда, но бе на границата. Лудостта на Джефри Шейфър. Насилието.
— Хайде, ела, набий ме. Да видим дали ще можеш — извика той силно. — Набий ме още тук, още сега. Май не можеш, Крос. Знам, че не можеш.
Шейфър бързо пристъпи към мен.
Беше бърз и жилав, не само силен. Бяхме почти еднакви на ръст — към метър и осемдесет и шест, деветдесет килограма. Спомних си, че е бил в армията, после в МИ6. Все още изглеждаше в отлична форма.
Шейфър ме блъсна отново, с две ръце. Изръмжа силно.
— Ако ме набиеш, аз губя. Нали така. Просто губя.
Едва се спрях да не забия юмрука си в него. Исках да го направя. Ужасно исках да го сваля на земята, да изтрия самодоволното превъзходство от лицето му.
Вместо това го сграбчих силно. Блъснах го върху каменната стена и го задържах така.
— Не сега. Не тук — казах с дрезгав шепот. — Няма да те ударя, Шейфър. Какво? Да изтичаш веднага при камерите на телевизиите? Но скоро ще те пипна. Скоро.
Той се разсмя като ненормален.
— Много, много си смешен, знаеш ли? Направо си жалък. Страхотно!
Отдалечих се от Шейфър по тъмния коридор. Това бе най-трудното нещо, което бях правил в живота си. Исках да го бия, докато получа отговори на въпросите си, докато не си признае всичко. Трябваше да разбера какво е станало с Кристин. Имах толкова много въпроси, но знаех, че той няма да отговори на тях. Беше дошъл там да ме предизвика, да си поиграе.
— Губиш… всичко — извика той зад гърба ми.
Мисля, че бях готов да го убия там, на място.
Почти се обърнах, но не го направих. Отворих скърцащата врата и излязох навън. Слънчевата светлина обля лицето ми и почти ме заслепи за няколко мига. Засенчих лицето си с ръка, изкачих каменните стъпала към паркинга, където ме чакаше друга нежелана изненада.
Десетина навъсени репортери, включително няколко много известни журналисти, се бяха събрали на паркинга. Някой им бе подсказал къде да ме търсят.
Погледнах назад към сивата метална врата, но Джефри Шейфър не излезе след мен. Беше се върнал назад по коридора към мазето.
— Детектив Крос — чух да ме вика един репортер. — Губите това дело. Знаете го, нали?
Да, знаех го. Губех всичко. Не знаех какво мога да направя, за да променя положението.
98.
Следващият ден бе зает от кръстосания разпит, на който ме подложи Катрин Фицгибън. Тя се справи добре и успя да намали отчасти вредата, нанесена от Джулс Халпърн, но не изцяло. Халпърн постоянно смущаваше ритъма на разпита й със своите възражения. Както и повечето нашумели процеси напоследък, този бе истинска лудница. Би трябвало да е лесно да се осъди Джефри Шейфър, но не беше така.