Майкъл Блейк
Танцуващия с вълци
В крайна сметка, вдъхновението е всичко.
Посвещава се на Ексене Цервенка
Глава I
1.
Не, прерията не беше погълнала лейтенант Дънбар. Но това бе първата дума, която му идваше наум. Сякаш всичко опираше о безкрая.
Грамадното безоблачно небе. Полюшкващият се океан трева. Накъдето и да погледнеше, очите му не срещаха нищо друго. Път нямаше. Нямаше и коловози, по които да поеме големият фургон. Само празно пространство.
Сякаш се рееше. Тази мисъл накара сърцето му да подскочи издълбоко и някак непривично.
Докато пътуваше из прерията, лейтенант Дънбар се беше отпуснал върху плоската открита седалка, а мислите му бяха изцяло съсредоточени върху душата. Изплаши се. И все пак пулсът му не беше ускорен, а съвсем нормален. От това несъответствие съзнанието му заработи възхитително. Непрекъснато се раждаха най-различни думи и той се опитваше да състави от тях фрази и дори цели изречения, които да опишат усещанията му. Но точните думи се намираха трудно.
На третия ден от пътуването някакъв вътрешен глас му прошепна: „Като религия е.“ Именно тази мисъл му се стори най-вярна. И макар думите да изглеждаха съвсем уместни, лейтенант Дънбар не беше наясно как да ги разбира, тъй като никога не е бил религиозен.
Ако не беше толкова омаян, навярно щеше да намери някакво обяснение, но в своя унес той просто го прескочи. Беше влюбен. Беше влюбен в тази прекрасна, дива природа и във всичко, което и принадлежеше. Това беше онази любов, която един човек мечтае да изпита спрямо друг човек — всеотдайна и истинска, благоговейна и вечна. Духът му Се бе извисил и сърцето му биеше ускорено. Навярно, затова изключително красивият лейтенант от кавалерията мислеше за религия.
С крайчеца на окото си той зърна как Тимънс извърна глава и за кой ли път се изплю в избуялата до кръста трева. Както често ставаше, слюнката изхвърча неравномерно, при което каруцарят се плесна силно по устата. От непрекъснатото плюене на Тимънс му се повдигаше, но Дънбар си премълча.
Беше нещо съвсем безобидно, но го дразнеше, все едно, че бе принуден да гледа как някой непрекъснато си бърка в носа.
Цяла сутрин седяха един до друг. И то само защото вятърът духаше откъм страната на лейтенант Дънбар. Делеше ги по-малко от метър, но Дънбар не надушваше Тимънс благодарение на лекия ветрец. Макар и живял по-малко от трийсет години, Дънбар неведнъж бе помирисвал дъха на смъртта и знаеше, че няма нищо по-лошо от нея. Мъртвата плът винаги или се изхвърля, или се погребва, или се заобикаля, но нито едно от трите не можеше да се приложи спрямо Тимънс. Щом вятърът сменеше посоката си, носещата се от него смрад заливаше лейтенанта като невидим зловонен облак.
Така че, когато посоката на вятъра, се обърнеше, Дънбар се плъзваше от седалката и се покатерваше върху купчината провизии, натрупана във вътрешността на фургона. Понякога с часове пътуваше така. Друг път скачаше във високата трева, отвързваше Сиско и препускаше миля-две напред.
Извърна поглед назад към Сиско, който крачеше тежко зад фургона с глава, заровена в торбата с фураж, а жълтеникавата му козина блестеше на слънчевата светлина. Дънбар се усмихна при вида на своя кон и в този миг му се прииска конете да живеят колкото хората. Ако има късмет, Сиско ще поживее още десетина-дванайсет години. После ще има и други коне, но такъв като него — никога. Никой няма да може да го замени след като умре.
Докато го наблюдаваше, дребното конче отведнъж вдигна кехлибарените си очи над ръба на торбата, сякаш, за да погледне къде се намира лейтенантът и доволен от видяното, отново зазоба зърното.
Дънбар изправи рамене на седалката, пъхна ръка под куртката си и измъкна сгънат лист. Безпокоеше се за това парче хартия, тъй като на него беше написана заповедта му. Откакто напусна Форт Хейс най-малко пет-шест пъти тъмните му очи бяха пробягали по него, но колкото и да го изучаваше, едва ли би могъл да стане по-щастлив.
На две места името му беше сбъркано. Вмирисаният на алкохол майор, подписал заповедта, бе прокарал небрежно ръкава си по още незасъхналото мастило и официалният подпис беше размазан. Нямаше дата, така че вече тръгнал на път лейтенант Дънбар я добави собственоръчно. Но я дописа с молив, а графитът ясно се различаваше и от мастилените драсканици на майора, и от печатния текст на формуляра.
При вида на официалния документ лейтенантът въздъхна. Изобщо не приличаше на армейска заповед. По-скоро имаше вид на непотребна хартийка. Докато гледаше заповедта, той се сети как бе издадена и това го хвърли в още по-голяма тревога. Припомни си онзи съдбовен разговор с дъхащия на алкохол майор.