Дънбар го разгледа с нараснал интерес. Да, това беше същият вълк, с две бели чорапчета на предните лапи. Беше голям и силен, но нещо във вида му подсказваше, че вече не е в първа младост. Козината му беше поразмъкната и на лейтенанта му се стори, че вижда грапава резка по муцуната, най-вероятно някакъв стар белег. Възрастта му си личеше и по това, че стоеше непрекъснато нащрек. Сякаш всичко оглеждаше, но без и мускул да трепне. Първата дума, която се оформи в съзнанието на Дънбар, бе „мъдрост“. Мъдрост е наградата за преживените много години, а този кафеникав стар приятел с наблюдателния поглед бе поживял доста. Странно, че пак се е върнал, помисли си Дънбар.
Подръпна леко юздите и Сиско тръгна напред. Тогава с крайчеца на окото си долови някакво движение и погледна към другия бряг. Вълкът също вървеше. Всъщност вървеше в крак с тях. Така изминаха стотина метра и лейтенантът накара Сиско пак да спре. Вълкът също спря.
Изведнъж, воден от някакъв импулс, лейтенантът полуизвърна Сиско и се обърна с лице към брега на реката. Загледа вълка право в очите и беше сигурен, че разчита нещо в тях. Нещо като копнеж. Чудеше се за какво ли може да копнее, когато вълкът се прозя и се обърна. Затича се полека и изчезна.
4.
Макар запасите ми да са достатъчно, реших да си ги разпределя на дажби. Отсъстващият гарнизон или новото попълнение ще пристигнат по някое време. Не ми се вярва, че ще чакам още дълго.
Във всеки случай, започвам да консумирам запасите все едно, че съм част от гарнизона, а не единственият тук. Ще имам известни трудности с кафето, но ще направя каквото мога.
Започнах сенника. В момента ръцете ми са много зле, но ако утре сутринта са се пооправили, до следобед може да го вдигна. Днес следобед направих кратка обиколка. Не открих нищо.
Има един вълк, който с внимание следи какво става тук. Изглежда няма намерение да досажда и освен коня ми, е единственият посетител. Тези два дни идва всеки ден след пладне. Ако утре намине пак, ще го кръста Чорапчо. На двете си предни лапи има две млечнобели чорапчета.
Глава VII
1.
Следващите няколко дни не се случи нищо особено.
Ръцете на лейтенант Дънбар се оправиха и той постави сенника. Двайсет минути след като го вдигна, вече седеше под сянката му, облегнат на един варел, и си свиваше цигара. Точно тогава подухна лек ветрец и събори сенника.
Дънбар изпълзя отдолу и почувствал смешното положение, в което е изпаднал, няколко минути изучава своя неуспех. После, като възможно решение се спря на идеята за обтегачите, както при палатките. За целта използва въже и още преди залез отново се приюти под сянката. С притворени очи пушеше саморъчно направена цигара и се вслушваше в приятното шумолене на платнището отгоре. С един щик той проряза голям прозорец в колибата и опъна платнище.
Продължителна и тежка беше работата му в склада, но освен че разчисти голяма част от хлътналата стена, не направи почти нищо друго. В резултат на това зейна голяма дупка. Всеки път, когато се опиташе да укрепи стената, тя се изронваше, затова закри дупката с парче платнище и заряза всичко останало. Още от самото начало складът си беше чисто губене на време.
Докато си почиваше в късните следобеди, Дънбар често се връщаше мислено на проблема със склада, но взе да му отделя все по-малко внимание. Времето бе прекрасно, нямаше я напористостта на пролетта. Температурата беше идеална, въздухът трептеше, а лекият ветрец, който къдреше платнището пред прозореца в тези късни следобеди, беше като милувка. Полека-лека дребните ежедневни проблеми престанаха да го затрудняват толкова и щом привършеше работа, лейтенантът се излягаше с цигара в ръка и се наслаждаваше на спокойствието, което го изпълваше. Неминуемо очите му натежаваха и му стана навик да подремва по половин час преди вечеря.
Присъствието на Чорапчо също стана нещо обичайно. Появяваше се на своето място на скалата всеки следобед и след два-три дни лейтенант Дънбар започна да свиква с безмълвните му посещения. Понякога случайно го забелязваше как пристига, но много по-често щом вдигнеше поглед от някоя дребна работа, го виждаше седнал на задните си крака да се взира любопитно отвъд реката, а в погледа му безпогрешно се четеше и копнеж.
Една вечер, пред погледа на Чорапчо, Дънбар остави голямо парче сланина на брега на реката откъм своята страна. Следващата сутрин от сланината нямаше и следа и макар да липсваха доказателства, Дънбар беше сигурен, че я е взел вълкът.